Кикаха беше чувал за Дингстет от Анана и Манату Ворцион. Според тях Дингстет бил изкуствен интелект, създаден от Зейзел, за да му бъде партньор и управител на неговия свят. Преди да се самоубие, Зейзел го натоварил със задачата да охранява и опази света му. Никой не знаеше защо Зейзел бе пожелал да запази този унил свят.
И ето че това легендарно същество сега стоеше пред Кикаха. Бе двукрако и не по-високо от шест стъпки. Кожата му бе едва доловимо пигментирана в скандинавско розово. Вървеше бавно, защото се налагаше. Блестящите пръстени от плът по раменете, бедрата, шията, лактите, коленете и китките не му позволяваха движения с човешка бързина. Главата, шията и торсът бяха пропорционално по-големи от тези при хората. Черепът изглеждаше почти квадратен, а устните бяха толкова тънки, че едва се забелязваха.
Там където при хората следваше да има полови органи, на неговото тяло се виждаше само гладка кожа. То нямаше пол.
— Ти знаеш името ми — продължи съществото. — Какво е твоето?
— Кикаха. Мислех, че този свят е умрял заедно с теб.
— Така трябваше да си помислиш — изрече Дингстет, изговаряйки думите с малко архаичен акцент. — Но и ти и останалите бяхте прекалено настойчиви. Бях принуден да взема съответните мерки. — И след малка пауза допълни: — Мислех, че вратата е затворена завинаги.
— Тази твар възнамерява да ни държи тук завинаги! — извика Червения Орк. — Дингстет! Аз дойдох с мир!
Без да се обърне към тоана, съществото му отговори:
— Може да е вярно, но може и да не е. Онзи, който нарича себе си Хрууз, твърди, че ти си изключително жесток, склонен към насилие и обладан от фикс-идеята да получиш данните за Създател-Унищожителя на моя господар. Той казва, че ти ще унищожиш всички вселени, включително света на Зейзел, за да си обезпечиш енергията, необходима за създаването на един-единствен свят, предназначен само за тебе.
— Това е лъжа! — каза неубедително Червения Орк.
Дингстет не сваляше поглед от Кикаха.
— Получовекът, наричащ се Хрууз, може както да лъже, така и да казва истината. Готов е да ми донесе доказателство за думите си, ако го пусна да се върне в своя свят. Но и ти, Орк, ми беше обещал преди много години, да се върнеш, скоро след като те пусна, както сторих тогава. Но не го направи. Следователно си ме излъгал… Как бих могъл да знам дали и този Хрууз не е лъжец? Мога ли да съм сигурен, че всички вие не сте лъжци? Да вземем например теб, Кикаха. Ако ви пусна, ти и Хрууз, и другите може никога повече да не се върнете тук. Или може да се върнете с цел да ме принудите да ви разкрия неща, които не бива да знаете. Наистина не знам дали си лъжец, но със сигурност знам, че си способен на безсмислено насилие. Лично те видях да хвърляш с ярост онова, което смяташе, че е мой череп. Видях те и да убиваш човек, макар това действително да бе акт на самоотбрана. Или поне така изглеждаше.
Дингстет излезе от кръга на клетките. Кикаха го проследи да се отдалечава до едно място на двайсет крачки от тях. То спря пред едно „дърво“ — аленочервено растение, чиито клони растяха гъсто преплетени и излизаха на еднакво разстояние от ствола. До цилиндричното му стебло имаше голяма овална скала. Владетелят на този свят стоеше на еднакво разстояние от дървото и скалата. Обърна се с гръб към затворниците. Сигурно бе изрекъл някаква кодова дума, защото миг по-късно изчезна беззвучно.
Кикаха се обърна към Хрууз, който бе затворен през две клетки от неговата.
— Как успя да те залови?
— С газ. Въпросът ти трябваше да бъде: „Как ще се измъкнем от тези клетки?“.
— Работя по този въпрос — успокои го Кикаха. — Но трябва да си призная, че това е един от най-трудните проблеми, които някога ми се е налагало да решавам!
— Искаш да кажем „ни се е налагало“ — уточни Хрууз.
— Да, да! — извика Червения Орк. — Това се отнася до всички ни. Предлагам докато не успеем да избягаме оттук, да забравим да враждата и да си сътрудничим изцяло.
— Аз няма да забравя нищо — предупреди го Кикаха. — Но няма да допусна спомените да ми попречат да работим заедно.
— Ние сме обречени — обади се Кумас.
— Нещастен слабак! — извика Ашателон. — Срам ме е, че съм ти брат! И ме е срам още откакто си играехме като малки.
— Ти наистина правиш всичко, за да работим заедно, Ашателон! — обади се Уематол.
В този миг се разнесе дълбокият и дрезгав глас на Хрууз и пресече зараждащата се кавга.
— Слушам ви, тоани, и недоумявам как успяхте да ни изтребите! Не мога да повярвам, че расата, унищожила всички, с изключение на мен, е раса на вашите предци. Предлагам да действаме в хармония, докато не се справим с Дингстет. Подчертавам, докато не се справим се него без прилагане на насилие, надявам се.