— Само не искай от тях да ти дадат дума, че няма да ти забият нож в гърба, преди да сме постигнали целта си — подхвърли Кикаха. — Думата им има същата тежест като изгарящ лист хартия.
— Знам това — отвърна му Хрууз. — Но общата опасност, която ни застрашава, би следвало да ни спои като цимент.
— Ха!
— Има ли някой някакви идеи? — прекъсна ги Червения Орк.
— Дингстет може да ни подслушва в момента, макар и това да не е сигурно — напомни им Кикаха. — Как ще комуникираме, за да уточним плана, по който да действаме? Нямаме хартия, за да пишем на нея, а дори да имахме, не бихме могли да си хвърляме топчета от клетка до клетка. Много сме далеч един от друг. Освен това, не се съмнявам, че Дингстет ще ни наблюдава.
— С жестове — предложи Кумас, но останалите се изсмяха.
— Помисли малко, глупако — обърна се към него Уематол. — Колко от нас владеят този език? На него можеш да бъдеш научен само от някой, който го владее. Не можем да направим това, дори между нас да има такъв, защото ще трябва да си викаме един на друг. Дингстет ще ни чуе и ще го научи заедно с нас. Така че…
— Разбрах вече — прекъсна го Кумас. — Просто мислех на глас, нещастен некадърнико. А твоята гениална идея каква е?
Уематол не отговори нищо.
Останалата част от този ден мина в мълчание. Дойде нощта, през време на която невидимият светлинен източник беше изключен и единствената светлина идваше само от растенията. Кикаха спа неспокойно върху купа одеяла, но не защото му липсваше леглото, а защото не можеше да си наложи да спре да мисли как да се измъкне оттук и какво ще да направи след това. Накрая заспа и сънува сън, изпълнен с картини от живота си с Анана. От време на време се прокрадваха и кошмари — кратки откъси от премеждията, които бе имал и почти безизходните ситуации, в които се бе озовавал. Но като цяло сънищата му по-скоро бяха приятни.
По време на един от тях той видя лицата на родителите си. Усмихваха му се и изглеждаха много по-млади, отколкото си ги спомняше на смъртното им легло. После се отдръпнаха и бяха забулени във въртящи се облаци мъгла. И това усещане беше от приятните. Малко по-късно се събуди. Мина му мисълта, че бе имало един момент, когато се бе питал дали наистина те са неговите биологически родители. Един тоан бе намекнал, че той е бил осиновен… че истинските му родители са тоани… може би самият Червен Орк! Истината за произхода му сериозно го бе вълнувала… особено когато му оставаше време да мисли за тези неща. Сега вече не беше така. Не бе важно от кого е бил заченат, а кой е бил истинският му баща! Само любовта и грижите можеха да направят някого баща или майка. Бедното, но почтено семейство, отгледало го в онази ферма в щата Индиана, беше истинското му семейство. Само тях можеше да обича. Така че беше забравил за тази малка загадка на своя живот.
Зората дойде със засилване на светлината, макар да не стана толкова светло колкото вчера. Нямаше никакъв преход между нощ и ден. Час по-късно се появи Дингстет. Той се материализира в същата зона между дървото и скалата и бавно влезе в кръга, образуван от клетките. Личеше, че внимава да не се доближи до никоя от решетките достатъчно, за да бъде хванат от някой затворник.
Без никакъв поздрав вместо предисловие, съществото заговори:
— Чух ви вчера да обмисляте планове за бягство. Обработих на компютъра възможните варианти. Резултатът е 99.999999999 процента вероятност, че никога няма да успеете. В момента се извършва анализ на ситуациите, поради които това число не може да стане точно 100.
— За да бъде това възможно, трябва да разполагаш с всички данни — отговори Кумас. — А това е принципно непостижимо.
— Защо не спреш да ни досаждаш, анус на всички ануси? — изви неспособен да се сдържи Уематол. — Върховен кретен, който не може да спре да дърдори!
Сериозно засегнат, Кумас легна на своя куп одеяла. Повече не обели нито дума.
— Това, което каза, е без значение — отговори му Дингстет. — Аз винаги се старая да обхвана цялата съвкупност от съществени фактори. За нещастие, създателят ми не е заложил в мен и въображение на създател.
— Ще ни достави удоволствие да ти помогнем да откриеш онова, което търсиш — извика Уематол.
— Наистина ли? — обърна се към него Дингстет. — Би било толкова любезно от ваша страна.
Трябваше да изчака да стихне гръмогласният смях на останалите. Дори Хрууз не се сдържа и излая няколко пъти, неспособен да се остане безразличен.
— Това сигурно беше някаква човешка шега, предполагам. Не съм способен да ги разбера. След един час ще чуете сигнал. Ти, Кикаха незабавно ще застанеш в средата на своята клетка — там, където е кръгът. Ще бъдеш прехвърлен в зоната за упражнения и поддържане на формата, където ще можеш и да се изкъпеш. Когато бъдеш върнат обратно, сигналът ще прозвучи отново, този път за теб, Уематол.