То назова имената им, определяйки реда, увери се, че всички са го разбрали правилно, върна се при вратата до дървото и се телепортира.
— Мисля, че добре ще се грижи за нас, макар да не мога да кажа същото и за храната — обади се Ашателон. — Питам се какво толкова го е грижа за физическата ни форма?
— Според мен тази загриженост за нас просто е програмирана в него — отвърна Червения Орк. — Вградена е в самото му същество. Зейзел е имал сериозни основания да го направи на времето. Дано не ни се наложи да съжаляваме, че Дингстет не ни е убил веднага.
— Не мисля, че трябва да се вълнуваме от мотивите на Зейзел — каза Кикаха. — Достатъчно е да се възползваме от тях, колкото може по-скоро.
„По-лесно е да се каже, отколкото да се направи“, твърдеше стара земна поговорка. До момента Кикаха нито бе чул, нито бе видял нещо, което би могло да им бъде от полза. Когато сигналът прозвуча за него, той се озова в помещение, издълбано в камъка. Не се виждаше дори намек за вход, още по-малко за изход. Въздухът се опресняваше през тесни процепи в стените. Покривът се извисяваше на близо петдесет стъпки над главата му и беше практически недостижим. Самата зала бе също петдесет стъпки широка и близо половин миля дълга. И в двата й края имаше душове, фонтанче за утоляване на жаждата, клозет и сешоар за цялото тяло.
Кикаха загря леко, след това в бързо темпо пробяга пет мили в двете посоки на залата. Разпусна мускулите си, пи вода, взе си душ и се изсуши. После застана отново в центъра на очертания кръг и веднага бе върнат обратно в клетката. Разнесе се нов тръбен звук и Уематол стъпи в своя кръг.
Постепенно това се превърна в дневен режим. На третия ден Кикаха попита Дингстет какво все пак смята да прави с тях в крайна сметка.
— Ще останете затворени, докато сами не се убиете или не умрете при нещастен случай, макар да не виждам как би могло да се случи последното.
Трябваше да минат няколко минути, за да утихне бурята от протести. После настъпи тишина. Тогава се чу гласът на Уематол:
— Ще останем тук вечно.
— „Вечно“ е само понятие. Такова нещо не съществува — отговори му Дингстет. — Но ако кажеш, че ще прекарате тук много дълго време, това ще е по-близко до истината.
— Ще се побъркаме — изкрещя Кумас.
— Това е напълно възможно. Но няма отношение към продължителността на живота ви.
В този момент се намеси Кикаха, който проговори със спокоен глас, макар да се чувстваше съвсем иначе.
— Защо постъпваш с нас така?
— Трябва да се подчинявам на заповедите на Зейзел. Не бих могъл да кажа, защо те са именно такива. Мога само да предположа, че когато ми ги даде, той не предполагаше, че един ден ще се самоубие. Сега той е мъртъв, но заповедите му не са.
Кумас припадна. Уематол обсипа Дингстет с порой от обиди. Арсеналът му се оказа доста богат. Когато приключи, започна ги отначало. Ашателон започна да се хапе по ръцете, така че си пусна кръв. Другите трима не казаха нито дума, но Червения Орк остана загледан през решетката за подозрително дълго време. Хрууз се разрида, което за хората представляваше странна гледка, тъй като се оказа, че подобното му на насекомо лице е способно да изрази само насекомоподобни емоции. Кикаха скочи, хвана се за решетките, започна да се друса по тях, да криви лице и да издава животински звуци. Трябваше по някакъв начин да се разреди. Просто в този момент се почувства като запратен далеч назад по еволюционната стълбица. Маймуните не се вълнуваха от бъдещето. Е, тогава и той щеше да бъде маймуна и нямаше да мисли за него.
Едва по-късно щеше да разбере колко изкривена е подобна логика. В момента тя му изглеждаше напълно разумна. Колко човешко е да си маймуна.
18
На другата сутрин се беше възстановил напълно. Спомняйки си за емоциите, на които се бе поддал, той си помисли, че да си маймуна сигурно е доста забавно. Беше се постарал доста. Липсваше му само козина и бълхи по нея.
Както и да е, падането от еволюционната стълбица, макар и кратко, бе изиграло полезната роля на предупреждение. Вече много ставаха годините, през които бе живял в обстановка на силен стрес и непрестанна борба да се измъкне от почти фатални премеждия. Паузите межди приключенията му се бяха оказали прекалено кратки. Вярно че, че се бе старал и успешно бе поддържал върхова физическа и психическа форма, готов да се опълчи срещу самата вселена, ако се наложеше, изразходващ всичките си резерви докрай. Но някъде дълбоко в неговото същество безкрайните опасности, следващи една след друга, бяха поискали заплащането на висока цена. Изживеният шок след изтриването на паметта на Анана, последван почти веднага от заплахата да остане затворен доживотно, се бяха оказали онези един-два предупредителни нокдауна, свалили го на ринга.