Изкушавах се да отида в Сюнингсвейт — някогашното селище на Рагнар, но знаех, че няма да заваря много от хората му там, защото повечето го бяха напуснали. Една част от тези бойци бе загинала при Етандун, а друга беше още с разгромената армия на Гутрум, останала в Мерсия. Гутрум и Алфред бяха сключили мир, като Гутрум дори се бе покръстил, което според Уилибалд представляваше истинско чудо. Накратко, в Сюнингсвейт трудно щях да намеря убежище от убийствените амбиции на чичо си и от омразата на Кяртан. Така, без ясен план за своето бъдеще, се оставих на волята на съдбата и тръгнах да ескортирам Болти на север, към земите на Кяртан, които лежаха като тъмен облак напряко на пътя ни. Да минем през тях означаваше да платим дан, и то немалка. Само на могъщи военачалници като Ивар, чиито сили превъзхождаха тези на Кяртан, се отдаваше да прекосят река Уийре безплатно.
— Ти можеш да си позволиш цената — реших да подразня Болти. Всеки от синовете му водеше кон с дисаги, които според мен бяха натъпкани с монети, опаковани в плат или овчи кожи, за да не дрънчат.
— Не и ако поиска дъщерите ми — отвърна той. Дъщерите му бяха близначки, дванайсет– или тринайсетгодишни, тъкмо узрели за женитба. Ниски, пълнички, светлокоси, с чипи носове и неразличими една от друга.
— Смяташ ли, че ще го направи?
— Той взема каквото си поиска, а се знае, че обича млади момичета. Макар и да подозирам, че в случая би предпочел да вземе теб.
— Защо смяташ така? — попитах с равен глас.
— Чувал съм историята. Ти си станал причина синът му да загуби окото си.
— Синът му загуби окото си — отвърнах, — защото разсъблече дъщерята на ърл Рагнар.
— Но той обвинява теб.
— Вярно е — съгласих се. Тогава всички бяхме още деца, но детските обиди понякога не зарастват, а аз не хранех и капка съмнение, че Свен Едноокия с радост би взел и двете ми очи в отплата за своето.
Ето защо с наближаването на Дънхолм свърнахме на запад към хълмовете, за да избегнем съгледвачи. Беше още лято, но хладният вятър бе довял ниски облаци и ситен дъжд, така че бях доволен от своята подплатена с кожа ризница. Хилд бе намазала металните й брънки с ланолин, изцеден от прясно остригана вълна, който я пазеше от ръждата. Същото бе сторила с шлема и с остриетата на мечовете ми.
Докато се катерехме по добре отъпканата пътека, забелязахме на километър-два зад себе си друга група, а в размекнатата пръст имаше свежи следи от копита, издаващи, че още хора са минавали преди нас. Подобно усилено движение трябваше да ме накара да се замисля. Кяртан Жестокия и Свен Едноокия печелеха от таксите за преминаване през земите им — ако някой откажеше да плати, биваше ограбен, поробен или убит. Те нямаше как да не знаят, че пътниците се опитват да ги заобиколят, използвайки планинските пътеки. Болти яздеше безгрижно, изцяло осланяйки се на моята бдителност, и ни разправяше истории за това как Кяртан и Свен забогатели от търговия с роби.
— Те залавят всички, независимо дали са датчани или саксонци, и ги продават отвъд морето. Ако си късметлия, понякога може да откупиш роб обратно, но цената ще бъде висока. Колкото до свещениците — той хвърли поглед към отец Уилибалд, — убиват ги наред.
— Така ли?
— Да, страшно ги мразят. Смятат ги за зли магьосници, затова ги заравят до кръста в земята и оставят кучетата да ги разкъсат.
— Какво казва той? — попита Уилибалд, дръпвайки кобилата си встрани, преди Уитнер да успее да я гризне.
— Че ако Кяртан те пипне, ще те убие, отче.
— Ще ме убие?
— Да, ще нахрани с теб кучетата си.
— О, мили боже — изпъшка Уилибалд. Той се чувстваше нещастен и изгубен далеч от дома, сред суровия северен ландшафт. Хилд от своя страна изглеждаше цъфтяща. Беше деветнайсетгодишна и изпълнена с кротка търпимост към житейските несгоди. Произхождаше от сравнително заможно саксонско семейство — последното от осем деца, и бащата я бе обрекъл в служба на църквата, след като майката едва не бе умряла при раждането й. Така на единайсет години Хилд, чието пълно име бе сестра Хилдегит, се бе озовала в манастира в Сипанхам. Там бе живяла сред монахините, отдадена на пост, молитва и ръкоделие, докато не се бяха появили датчаните, за да я обезчестят.
Понякога още плачеше в съня си и аз знаех, че си припомня униженията, на които са я подлагали, но бе щастлива да е далеч от Уесекс и от постоянните напомняния, че трябва да се върне в лоното господне. Уилибалд веднъж се опита да я скастри за греховния й начин на живот, но аз го предупредих, че ако го стори пак, ще му пробия втори пъп, по-голям от рождения, и той млъкна. Сега Хилд попиваше с детински възторг новите гледки и впечатления, а бледото й лице доби златист оттенък, чудесно подхождащ на косата й. Беше умна жена — не най-умната под слънцето, но изпълнена с практична мъдрост. Вече съм достатъчно стар, за да знам, че някои жени са истинско главоболие, а други — лесни за общуване, и Хилд определено спадаше към вторите. Може би защото бяхме приятели. Бяхме също и любовници, но без да сме влюбени, и тя понякога изпитваше пристъпи на вина. Но ги запазваше за себе си и своите молитви. Отново бе започнала да се смее и да изпитва удоволствие от простите неща, но понякога я обгръщаше тъга. Тогава започваше да хленчи, дългите й пръсти диреха разпятието и аз знаех, че нейният Бог за сетен път е впил нокти в душата й.