— Да скрием светеца — предложи той. Трябваше да го каже три пъти, преди да бъде чут.
— Да го скрием? — учуди се абат Едред.
— Къде? — попита презрително Хротуерд.
— Тук има гробище. Може да го заровим там. Кой ще тръгне да търси мъртвец в гробище? — Всички се вторачиха в него, а Едред понечи да възрази, но предложението бе толкова разумно, че думите замряха на устните му. — Закопайте го — продължи Рагнар, — а после отидете на запад в хълмовете и ни чакайте там.
Преди Хротуерд да успее да се опълчи, Гутред прегърна идеята и назова десет души, които да останат със свещениците и жените и да ги пазят. На сутринта, докато потегляхме, тези мъже вече копаеха временното убежище за мощите на светията и другите реликви. По мое настояване войниците от Бебанбург също останаха в Кетрехт. Ейдън искаше да ни придружи, но аз му нямах доверие. Той лесно можеше да ни погуби, като препусне пред нас и предупреди Кяртан за приближаването ни, затова за всеки случай му взехме и конете. Абат Едред пък пожела Осбурх, бременната съпруга на Гутред, да остане като един вид залог за завръщането му. Гутред се престори на съкрушен от раздялата, но според мен изпитваше по-скоро облекчение да се отърве за известно време от нея. Осбурх беше тревожна жена, подобно на Милдрит, и също като нея голям любител на свещениците. Хротуерд й служеше за изповедник и подозирах, че в леглото тя надъхва съпруга си с неговите послания. Гутред й гарантира, че датски крак няма да стъпи близо до Кетрехт в наше отсъствие, макар че нямаше как да е сигурен в това. Винаги оставаше вероятност, докато се върнем, всички да бъдат изклани или поробени от случайно преминал въоръжен отряд. Но ако искахме да завладеем Дънхолм, не биваше да губим нито минута.
Имаше ли действително шанс? Дънхолм бе място, зад чиито стени човек можеше да седи и да се надсмива над враговете си, докато не побелее от старост. А ние едва наброявахме двеста души, включително двайсетината жени, настояли да дойдат с нас, сред които и Гизела. Те бяха облечени в панталони и кожени туники. Отец Беока също се присъедини. Убеждавах го, че не умее да язди достатъчно бързо и че ако изостане, няма да го чакаме, но той не щеше и да чуе за оставане в Кетрехт.
— Аз съм посланик — заяви гордо — и мястото ми е до Гутред.
— Мястото ти е при свещениците — възразих.
— Идвам и толкова — отсече той и отказа да слуша повече доводи. Накара ни да завържем краката му за ремъка на седлото, за да не пада, и през време на целия бърз марш не гъкна нито веднъж, въпреки че сигурно е изпитвал непоносими болки. Дори да беше сакат и кривоглед, изпоцапан с мастило книжен плъх, отец Беока носеше сърце на воин.
Напуснахме Кетрехт в мъглявото и дъждовно есенно утро, а останалите живи войници на Кяртан, които междувременно се бяха събрали на северния бряг на реката, тръгнаха по петите ни. Бяха общо осемнайсет и ни следваха отдалеч, а ние се правехме, че не ги забелязваме. За да ги объркаме, не се придържахме към римския път, който водеше през равнината право към Дънхолм, а след няколко километра свърнахме на северозапад, по пътека през хълмовете. Към пладне облаците се разкъсаха, но слънцето бе ниско, а сенките — дълги. Над главите ни прелитаха ята дроздове, преследвани от ястребите. Това бе времето от годината, когато хората колеха добитъка, оставяйки само животните за разплод. Говеда и прасета, угоени от обилната паша и есенните жълъди, отиваха под ножа, а месото им се опушваше или осоляваше в качета. Ямите за дъбене на кожи воняха на тор и урина. Овцете се прибираха от планинските пасбища, за да презимуват в кошарите, а долините ехтяха от брадвите на секачите, събиращи дърва за огрев.
Няколкото селца, които подминахме, бяха безлюдни. Жителите им, предупредени за приближаването на конници, ги бяха напуснали, за да се крият из околните чукари и да се молят там да не ограбим покъщнината им. Продължихме да се изкачваме, за да заблудим следващите ни войници на Кяртан, че намерението ни е да заобиколим Дънхолм отдалеч. Разчитахме те да му пратят вест по римския път, че Гутред прави пореден отчаян опит да достигне Бебанбург — това би го накарало да извади още хора от крепостта и да ги прати да вардят подстъпите натам и бродовете на река Уийре.
Прекарахме нощта сред хълмовете. Отново валеше и спряхме да лагеруваме на горист склон, край празна овчарска колиба. Жените си намериха подслон в нея, но останалите трябваше да клечим край огньовете. Знаех, че съгледвачите не ни изпускат изпод око и се надявах вече да са убедени, че отиваме на запад. Дъждовните капки съскаха в жарта, а Рагнар, Гутред и аз говорехме със Ситрик, карайки го да си припомни всичко за мястото, където бе отрасъл. Повечето неща вече ми бяха известни и често си ги бях повтарял, докато опъвах веслото на кораба на Свери, но въпреки това слушах внимателно описанието. Оградата от колове на Дънхолм го заобикаляше отвсякъде, като прекъсваше единствено в южния край на скалата, където урвата бе твърде стръмна, за да я изкачи човек. Водата се черпеше от кладенец откъм източната страна.