— Той се намира малко по-надолу, извън крепостта, но си има собствена стена — каза Ситрик.
— Пътят дотам стръмен ли е? — попита Рагнар.
— Много стръмен. Веднъж едно момче падна, удари си главата в дърво и остана глупаво за цял живот. От западната страна има още един кладенец, но рядко се ползва, защото водата е мътна.
— Значи Кяртан си има храна и вода — рече унило Гутред.
— Ние и без това няма да го обсаждаме, защото не разполагаме с достатъчно хора — отвърнах, после се обърнах пак към Ситрик. — Казваш, че източният кладенец бил сред дървета. Гъсти ли са?
— Да, милорд. Основно габър и явор.
— Но в оградата трябва да има порта, за да стигат хората дотам, нали?
— Да, за да минават жените с ведрата.
— А реката може ли да се прекоси на това място?
— Трудна работа. — Ситрик се мъчеше да помогне, но описанието на бързото течение на Уийре покрай скалата не бе никак обнадеждаващо. Тя явно бе по-плитка от човешки бой, но имаше ями, водовъртежи и плетени кошове за риба, скрити под повърхността. — Ако човек внимава, може да я прекоси денем, но не и нощем — заключи младежът.
По спомените ми от онова далечно утро, когато се бях спотайвал пред крепостта, предрешен като мъртвия мечоносец, теренът източно от нея действително бе коварен, осеян със скали и дънери от дървета, но все пак по него можеше да се мине опипом, дори и нощем. Помнех също, че течението надолу се скриваше от каменист провлак, който сякаш не беше чак толкова стръмен.
— Трябва да стигнем стените на Дънхолм утре вечер — казах. — Точно преди мръкване. А призори ще го нападнем.
— Ако бъдем там преди мръкване, ще ни забележат и ще се подготвят — възрази Рагнар.
— По тъмно не можем да го направим, защото ще объркаме пътя. А освен това аз искам да ни забележат.
— Така ли? — учуди се Гутред.
— Щом видят враг откъм север, те ще се стекат натам. Целият гарнизон ще дойде да охранява портата. Но ние ще нападнем от друго място. — Хвърлих поглед през огъня към Стеапа.
— Ти се боиш от тъмното, нали?
Едрото му, скулесто лице се напрегна. Не му се щеше да признава, че го е страх от каквото и да било, но накрая преодоля неохотата си.
— Да, малко.
— Но ще ми се довериш ли да те преведа утре вечер през мрака?
— Да, милорд.
— Тогава ще тръгнем с теб и още десетима души — казах, внезапно изпълнен с увереност, че знам как можем да превземем непристъпния Дънхолм. Разбира се, късметът трябваше да е на наша страна, но докато седяхме там, сред влагата и студа, аз повярвах, че трите предачки отново са добавили златна нишка в моята съдба. А колкото до тази на Гутред, тя открай време си беше златна.
— Само дузина мъже? — попита Рагнар.
— Дузина скедугенгани — отговорих, защото, ако някой можеше да проникне в Дънхолм, това бяха именно ходещите в сенките. Беше време да повикаме на помощ странните същества, които населяваха нощта, меняха формите си и изпълваха с ужас сърцата. Но дори Дънхолм да паднеше в ръцете ни, пак оставаше задачата да заловим и убием Ивар.
Знаехме, че Кяртан ще разположи хора да бранят бродовете на Уийре нагоре по течението. На запад прекосяването й ставаше все по-лесно, затова се надявах да ги изпрати колкото се може по-надалеч. За да подсилим заблудата му, именно натам се отправихме на следващата сутрин. Щом изкачихме билото на един по-висок хълм, Рагнар и аз видяхме как шестима души се отделят от преследващата ни група и препускат към крепостта, за да му кажат накъде отиваме. Решихме да продължим по същия маршрут още малко. Конят на Ситрик бе изгубил подкова и спряхме, докато той оседлае едно от резервните животни, после яздихме още около час.
Движехме се бавно, следвайки пастирските пътеки надолу към гористата долина. Щом се озовахме сред дърветата, оставихме Гутред да продължи с повечето войска, а ние се скрихме сред стволовете с двайсетина подбрани мъже. Съгледвачите на Кяртан, вече само деветима да брой, видяха колоната да се изкачва по отсрещния склон и безгрижно я последваха. Бяха на дребни и леки коне, с които лесно щяха да ни се изплъзнат, но дори не подозираха за засадата. Вече бяха навлезли дълбоко втората, когато зърнаха пред себе си Рагнар. Понечиха да обърнат назад, но още три групи, предвождани от мен, Стеапа и Роло, блокираха бягството им от всички страни. Те избраха да препуснат към моята група в надежда да разкъсат обръча, но нашите коне бяха по-тежки и преградиха пътя им с телата си. Двама умряха бързо, единият пронизан от Змийския дъх. Другите седем опитаха да се пръснат, но гъстата растителност им пречеше. Стеапа, слязъл от седлото, настигна последния от тях в гъсталака. Видях брадвата му да се издига, а после се разнесе писък, който ми се стори безкраен. Чаках да свърши, но той продължаваше, докато Стеапа не кихна. После брадвата се стовари отново и настъпи внезапна тишина.