— Да не хващаш хрема? — го попитах.
— Не, милорд — отвърна гигантът, докато се измъкваше на пътеката, влачейки трупа подир себе си. — От вонята на този тук ми залютя на носа.
Кяртан вече бе сляп, макар и да не го знаеше. Щом се разправихме с деветимата, надухме рог, за да дадем сигнал на Гутред да се върне. Докато го чакахме, хванахме конете на убитите и свалихме всичко по-ценно от труповете им. Сдобихме се с оръжия, гривни, няколко монети, комати сух хляб и два малки мяха брезово вино. Един от тях носеше хубава ризница, навярно правена във Франкия, но бе толкова дребен на ръст, че тя не стана на никой от нас и Гизела я взе за себе си.
— На жените не им трябват доспехи — смъмри я брат й, но тя не му обърна внимание. Беше удивена, че нещо така фино изплетено може да тежи толкова много, но въпреки това я нахлузи през глава, изкара коси над яката и препаса на кръста си един от мечовете на мъртъвците. Накрая метна отгоре черната си мантия и изгледа предизвикателно Гутред.
— Е, как ти се струвам?
— Доста страховита — усмихна се той.
— Радвам се. — Тя улови юздите на кобилата си, за да я накара да застане неподвижно, и вкара крак в стремето да я яхне, но не предвиди теглото на ризницата и едва успя да се изкатери в седлото.
— Отива ти — казах, докато яздехме редом, и наистина беше така. Тя приличаше на валкирия — една от онези жени, воини на Один, препускащи с блестящи доспехи в небесата.
Обърнахме на изток и вече се движехме по-бързо. Яздехме между дърветата, като постоянно трябваше да свеждаме глави, за да се предпазим от клоните, шибащи лицата ни. Следвахме набъбнал от дъждовете поток, който трябваше да ни отведе до река Уийре. В ранния следобед наближихме на по-малко от десет километра от Дънхолм и оставихме на Ситрик да ни отведе до място, където да прекосим реката. По неговите думи след Дънхолм Уийре се разширяваше и ставаше по-плитка, преминавайки през равнинни пасища. Родителите на майка му бяха живели по тези места и той сам като дете бе прекарвал добитък през бродовете. За късмет, те се намираха от източната страна на крепостта, която Кяртан нямаше да охранява.
Слязохме към реката в подножието на хълм, край който имаше няколко скупчени къщи.
— Това е Хокхале, родното село на майка ми — каза Ситрик.
— Баба ти и дядо ти още ли живеят тук? — попитах.
— Не, милорд. Кяртан ги уби, когато хвърли майка ми на кучетата си.
— Колко кучета има той?
— Петдесетина. Огромни, зли същества. Слушат само него и ловците му. А също и лейди Тира.
— Нея пък защо?
— Не знам. Но баща ми веднъж ги насъска по нея. Не вярвам, че щеше да ги остави да я разкъсат, по-скоро искаше да я уплаши. Но тя започна да им пее.
— Да им пее? — обади се Рагнар. Той почти не бе споменавал Тира през последните седмици. Явно изпитваше вина, задето е оставил сестра си толкова дълго във властта на Кяртан. След изчезването й той се опита да я открие и дори директно попита Кяртан за нея, след като друг датчанин уреди примирие помежду им, но онзи категорично отрече тя да е при него. После Рагнар се присъедини към Великата армия, тръгнала да завладява Уесекс, и сам стана заложник на Алфред. А през цялото това време Тира бе стояла в Дънхолм. Сега Рагнар гледаше изпитателно Ситрик, очаквайки отговор на въпроса си.
— Да, милорд. Просто им запя и те налягаха по земята. Баща ми страшно им се ядоса. Според някои тя е магьосница — добави плахо младежът.