— Никаква магьосница не е — тросна се Рагнар. — Никога не е искала друго, освен да се задоми и да си има деца.
— Само казвам, че щом запя, кучетата легнаха — оправда се Ситрик.
— Е, пред нас няма да легнат — вметнах аз. — Щом ни види, Кяртан ще ги пусне насреща ни.
— Така и ще направи — потвърди тревожно Ситрик.
— Е, значи просто ще трябва да им попеем — заключих безгрижно аз.
Следвайки разкаляната пътека край потока, най-сетне стигнахме Уийре, за да установим, че е придошла от дъжда и се носи на бързи, мътни талази, заливайки стръмните си брегове. На отсрещната страна имаше хълм, а навъсените облаци бяха толкова ниски, че сякаш закачаха голите клони на дърветата по върха му.
— Никога няма да прекосим тук — каза Рагнар. Отец Беока, все така привързан към седлото, трепереше в прогизналото си расо. Мъжете стояха в нерешителност, а конете им тъпчеха с копита размекнатата земя. Тогава Стеапа, който яздеше огромен черен жребец, изведнъж изръмжа и без да продума, нагази в реката. Животното се сепна от бързото течение, но той го пришпори и продължи, докато водата не започна да се пени над стремената му. Тогава спря и ми даде знак да последвам неговия пример.
Идеята му беше най-едрите коне да направят бариера, която да укроти силата на стихията. Отидох до него и се улових за юздите му, а после дойдоха и още мъже. Държахме се един за друг във верига, която постепенно достигна отсрещния бряг, намиращ се на трийсетина метра разстояние. Импровизираният бент беше необходим само в средата, където бе най-дълбоко. След като се насъбраха няколко десетки ездачи, крепящи се взаимно, Рагнар нареди на останалите да тръгнат през поуспокоените води. Бедният Беока примираше от ужас, но Гизела улови кобилата му и я поведе заедно със своята. Един войник и една жена бяха понесени от талазите, но и двамата успяха да намерят опора по-надолу по течението и да се спасят благополучно. След като по-дребните коне се озоваха на другия бряг, ние останалите един по един разтурихме веригата и се изтеглихме подире им.
Беше едва средата на следобеда, но заради свъсеното небе изглеждаше, че се свечерява. Мокри и премръзнали, се заизкачвахме под капещите дървеса по склона към Дънхолм, който бе толкова стръмен, че на места се налагаше да слизаме от седлата и да водим конете след себе си. Щом стигнахме билото, пред погледите ни се показа и самата крепост, кацнала върху своята скала като тъмна сянка в дъжда. Виждаше се дори димът от огньовете вътре, смесващ се с гъстите, черни облаци. Вече имаше вероятност и стражите по стените да ни забележат, макар че се движехме сред гориста местност, а оръжията и ризниците ни бяха омазани с кал. Но дори да ни видеха, те надали биха заподозрели, че сме врагове. Последното, което знаеха за Гутред, бе, че е тръгнал с хората си на запад в отчаян опит да достигне Бебанбург, а ние вече се намирахме на отсамния бряг на реката, източно от Дънхолм.
Ситрик продължаваше да ни води. Спуснахме се от другата страна на хълма, където нямаше видимост от крепостта, и навлязохме в тясна долина. Прекосихме без труд потока, течащ по дъното й, и поехме отново нагоре покрай мизерни колиби, чиито обитатели уплашено надничаха изпод ниските прагове. Ситрик ни обясни, че това са личните роби на Кяртан, чиято работа е да угояват животни, да секат дърва и отглеждат жито за Дънхолм.
Конете ни започваха да се уморяват от бързата езда през неравния и разкалян терен и от носенето на ездачи с тежки оръжия, щитове и доспехи, но пътуването ни беше към своя край. Вече нямаше значение дали защитниците на крепостта ще ни забележат, защото бяхме пред самите й стени и никой не можеше да я напусне, без да мине през нас. Единственият път, водещ към нея, се намираше под наш контрол и Кяртан не можеше да изпрати вестоносец, за да върне бойците, тръгнали да ни дирят на запад.
Стигнахме каменистия провлак над реката, където склонът бе малко по-полегат, а пътеката правеше завой, преди да се заизкачва към масивната порта. Тук спряхме и се разпръснахме. За хората в Дънхолм трябва да сме изглеждали странна армия — мръсна и кална, но въоръжена с мечове, брадви, копия и щитове. Вече бяха разбрали, че са обсадени от врагове, и вероятно ни се надсмиваха. Тяхната твърдина бе толкова непристъпна, а ние — едва шепа хора, над които се лееше проливен дъжд и се спускаше непрогледен мрак, пронизван от гръмотевици и светкавици.
Спънахме конете, разтоварихме ги и доколкото ни бе по силите, се погрижихме да изчистим копитата им от калта. После потърсихме завет откъм подветрената страна на храсталаците, за да стъкнем огньове. Мнозина от нас носеха суха прахан и подпалки в кожени торбички, но те прогизваха веднага щом биваха извадени на дъжда и запалването на първия огън ни отне цяла вечност. Накрая двама мъже направиха с плащовете си подобие на палатка, а трети зачатка с кремъка и огнивото, докато отдолу не се изви тънка струйка дим. Крехкото пламъче трябваше да се пази, сякаш бе от злато, докато не укрепна дотолкова, че да подхване влажните съчки. Накрая запламтяха няколко огнища. Мокрите дърва пукаха, съскаха и почти не топлеха, но показваха на Кяртан, че враговете му още са тук, на хълма. Той надали допускаше, че Гутред ще има куража да го нападне, но вероятно бе чул, че Рагнар се е завърнал от Уесекс, а аз — от робство, и може би в онази дълга, бурна и мрачна нощ в сърцето му се е прокраднала тръпка на страх.