А докато някои трепереха, други се промъкваха като сенки в мрака.
Чак до мръкване аз оглеждах напрегнато маршрута, който трябваше да извървя по тъмно, и перспективата не ме изпълваше с възторг. Трябваше да сляза до реката, после да свърна на юг покрай брега, но точно под крепостта, където водата миеше стените на Дънхолм, пътят се преграждаше от скала. Тя бе огромна — по-голяма от новата църква на Алфред в Уинтансестър, и ако не намерех начин да я заобиколя, трябваше да се изкатеря по широкото й, плоско било, на по-малко от хвърлей разстояние от стражите на Кяртан. Заслоних с длан очите си от дъжда, за да видя по-добре, и реших, че вероятно все пак има начин да се да мине между скалата и ръба на брега.
— Ще успееш ли? — попита ме Рагнар.
— Трябва да успея.
Подбрах десетимата мъже, които трябваше да ме придружат заедно със Стеапа. Гутред и Рагнар също пожелаха да дойдат, но им отказах. Рагнар трябваше да води атаката срещу главната порта, а Гутред просто не умееше да се бие достатъчно добре. Освен това беше една от основните причини за цялото начинание и щеше да го обезсмисли, ако паднеше мъртъв пред стените на Дънхолм. Привиках отец Беока настрана и му казах:
— Помниш ли, когато баща ми ти заръча да ме пазиш по време на обсадата на Йоферуик? — Тогава бях десетгодишен и горях от нетърпение да видя битка отблизо.
— Разбира се, че помня — отвърна негодуващо той. — А ти ми се изплъзна и избяга, понеже искаше да участваш в сражението. Сам си беше виновен, че датчаните те плениха! Ако не беше станало така, сега да си християнин. Никога няма да си простя, задето те изпуснах. Трябваше да вържа юздите на коня ти за своите.
— Тогава само щяха да пленят и теб — успокоих го. — Но утре искам да направиш същото за Гутред. Стой до него и не му позволявай да се излага на опасност.
— Но той е крал! — възкликна тревожно Беока. — При това възрастен мъж. Как ще му нареждам какво да прави?
— Кажи му, че Алфред го иска жив.
— Алфред може и да го иска жив — поклати унило глава отецът, — но сложиш ли меч в ръката на човек, той пощръклява. Виждал съм го безброй пъти!
— Тогава му кажи, че си имал видение, в което свети Кътбърт е наредил Гутред да не влиза в бой.
— Той няма да ми повярва.
— Ще повярва, и още как!
— Добре, ще опитам — рече Беока и ме изгледа със здравото си око. — Наистина ли можеш да се справиш с това, Утред?
— Не знам — отговорих чистосърдечно.
— Ще се моля за теб.
— Благодаря, отче. — Аз самият щях да отправям молитви към всички богове, които знаех, така че един в повече нямаше да навреди. Но в крайна сметка всичко опираше до съдбата. Трите предачки вече знаеха какво кроим и дали плановете ни ще се увенчаят с успех. Оставаше само да се надявам, че не са приготвили ножиците, за да срежат нишката на живота ми. В крайна сметка, ако цялата авантюра имаше силна страна, тя бе именно в нейната лудост. Лудостта витаеше във въздуха на Нортумбрия още от самото ми завръщане — убийственото безумие в Йоферуик, свещеното умопомрачение в Кеър Лигалид, а сега и моята щурава идея.
Бях избрал Стеапа, защото той струваше колкото трима или четирима други бойци. Ситрик ми трябваше, защото единствен познаваше вътрешността на Дънхолм. Взех Финан, защото в душата на този ирландец тлееше необуздана ярост. Взех Клапа, защото бе як като бик и безстрашен, а също и Райпър, защото бе пъргав и хитър. Останалите шестима бяха от хората на Рагнар — всичките млади, силни и добри в боравенето с оръжие. Разясних им своя план и се уверих, че разполагат с черни наметала, които да ги покриват от глава до пети. Намазахме ръцете, лицата и шлемовете си със смес от пепел и кал. Не взехме щитове — това бе трудно решение, защото щитът е от голяма помощ в битката, но също така е тежък и труден за носене, а ако случайно се удари в дърво или камък, ехти като барабан.