Така без достатъчна бдителност от моя страна навлязохме сред хълмовете и Хилд бе първата, която забеляза конниците. Общо деветнайсет на брой, повечето в кожени туники, но и трима с ризници. Пътеката вървеше отстрани на стръмен склон, като под нас се пенеше бурна река. Конниците бяха зад гърба ни и не се опитваха да приближат. Виждаха, че сме въоръжени, и нямаха за цел да завързват схватка, а само да се уверят, че ще продължим на север, към неизвестната съдба, очакваща ни там.
— Защо не им се опълчим? — попита настоятелно Болти.
— Тринайсет срещу деветнайсет? — повдигнах вежди. — Бихме могли, ако тези тук наистина се сражават — посочих мъжете, на които той плащаше да ни придружават, — но надали ще е така. Те стават за плашене на бандити, но не са толкова глупави да вдигнат оръжие срещу хората на Кяртан. Ако ги поведа в бой, най-вероятно ще се присъединят към врага и ще си поделят с него дъщерите ти.
— Но… — започна той, ала после млъкна, защото най-сетне можехме да видим какво има пред нас. Това бе пазар на роби, устроен на мястото, където река Уийре навлизаше в по-широка долина. Тук над коритото й бе прехвърлен мост, а след него се простираше доста голямо село. Робите бяха охранявани от още войници. Конниците, които ни следваха по петите, леко скъсиха дистанцията, но щом спряхме, също застанаха на едно място. Огледах се наоколо. Селото бе твърде далеч, за да видя дали Кяртан или Свен са там, но бе логично да допусна, че ако хората са дошли от Дънхолм, то един от двамата господари на града ги предвожда. Болти бръщолевеше паникьосано нещо отстрани, но аз не му обърнах внимание.
Още две пътеки водеха към селото от юг. Всички такива подходи положително бяха завардени от още конници и по тях цял ден се стичаха пътници. Те се събираха в долината като стадо в кошара и онези, които не можеха да си платят, биваха пленявани.
— Какво смяташ да предприемеш? — попита Болти.
— Да ти спася живота — отвърнах. После се обърнах към една от двете близначки и поисках от нея черния платнен шал, който носеше като пояс на кръста си. Тя го размота и с трепереща ръка ми го подаде. Увих го около главата си, като покрих устата, челото и носа си и помолих Хилд да го забоде с карфица.
— Какво правиш? — изписка отново Болти.
Не си направих труда да му отговарям. Вместо това нахлузих шлема върху шала. Той прилепна плътно, карайки лицето ми да изглежда като маска от полиран метал върху черен череп. Виждаха се единствено очите ми. Разхлабих Змийския дъх в ножницата, за да съм сигурен, че се вади лесно, и сръчках Уитнер няколко крачки напред.
— Сега съм Торкилд Прокажения — рекох на Болти. Гласът ми излизаше през плата глух и неразпознаваем.
— Кой? — зяпна той.
— Торкилд Прокажения — повторих, озъртайки се назад. Отрядът, който ни бе следвал, се връщаше обратно на юг, вероятно да съпроводи следващата група, мъчеща се да мине гратис. — А сега с теб ще отидем да се спазарим.
— Аз пък защо да идвам? — занарежда отчаяно Болти. — Нали те наех да ме охраняваш?
— Това и правя — отвърнах и дадох знак на всички да ме последват. Саксонската му съпруга взе да ридае, сякаш оплакваше мъртвец, и аз й изръмжах да мълчи. Щом стигнахме на два-три хвърлея от селото, спрях и се обърнах към него: — Оттук нататък сме само двамата.
— Мисля, че ще е най-добре да преговаряш сам… — започна той, но не успя да довърши, защото дланта ми се стовари върху задницата на коня му. Животното скочи напред, така че трябваше да го догонвам.