— Аз ще тръгна първи — казах. — И ще се движим бавно. Много бавно. Имаме цяла нощ на разположение.
Завързахме се един за друг с кожени ремъци. Знаех колко е лесно да се изгубим един друг в мрака, а тъкмо тази нощ бе тъмно като в рог. Луната не се виждаше изобщо, скрита зад плътните облаци, от които не спираше да се лее дъжд, но разполагахме с три неща, които да ни водят. Първо, самият склон. Докато горната му част ни се падаше отдясно, значи се намирахме източно от Дънхолм. Второ, реката, която шумеше в краката ни, заобикаляйки скалата. И, трето, огньовете на самата крепост. Кяртан се боеше от нощно нападение и бе накарал хората си да хвърлят пламтящи факли от бастиона над портата. Те осветяваха пътеката отпред, но за запалването им бе необходимо вътре да се поддържа голяма клада, чието алено сияние открояваше очертанията на стената на фона на тъмните облаци.
Бях окачил на пояса си Змийския дъх и Жилещата оса и подобно на останалите носех копие, чието метално острие бе увито в парцал, за да не ме издаде със случаен проблясък. Тръгнахме чак след като се стъмни напълно — не исках някой зорък съгледвач от стената да забележи как пъплим по стръмния склон. Отначало вървенето бе лесно, защото нашите собствени огньове осветяваха пътя ни. Тръгнахме в посока, обратна на крепостта, за да не ни видят как напускаме лагера, а щом слязохме до реката, свърнахме обратно на юг. Тук имаше дънери на повалени дървета и трябваше да ги прескачаме, заплитайки нозе в изсечените клони, обрасли в бодлив къпинак. Тънките вейки пукаха под тежестта ни, но шумът се заглушаваше от дъжда и ревящата от лявата страна река. Наметалото ми постоянно се закачаше и скъсах края му в опити да го освободя. Час по час се разнасяха светкавици и ние замръзвахме по местата си. В тяхното синьо-бяло сияние ясно се открояваше силуетът на стената, цялата настръхнала от часови, които навярно бяха унили, прогизнали и нещастни. Следваше оглушителен гръм, сякаш самият Тор удряше с бойния си чук по гигантски железен щит. Боговете ни наблюдаваха. Сигурен бях. Какво друго да правят в своите небесни селения, освен да наблюдават смъртните и да ги възнаграждават за куража или да ги наказват за нахалството и дързостта. Сграбчих амулета на врата си, за да кажа на Тор, че се нуждая от помощта му, а в отговор той хвърли колосална гръмотевица, която приех за добра поличба.
Склонът постепенно ставаше по-стръмен. Дъждът се стичаше по него, размекваше почвата и я превръщаше в рядка кал. Движехме се бавно нагоре и постоянно падахме. Пъновете от дърветата се поразредиха, но за сметка на това се появиха камъни, толкова хлъзгави, че на места трябваше да пълзим на четири крака. Стана и по-тъмно, защото осеяната с огньове стена се скри от погледите ни. Промъквахме се, ругаейки в гъстия като катран мрак, а реката шумеше непосредствено под нас, изпълвайки сърцата ни с боязън, че ако паднем, ще ни отнесе с мътните си талази.
После краят на копието ми, с което проверявах пътя пред себе си, удари в нещо твърдо и разбрах, че сме стигнали огромната отвесна скала. Все още с надеждата, че ще успеем да я заобиколим, затърсих опипом пътеката, която ми се бе сторило, че виждам от лагера. Но дори да я имаше, сега не я откривах. Изглеждаше, че скалата е нависнала над самата вода и не ни оставяше друг избор, освен да се върнем обратно и да се изкатерим през гладката й, изпъкнала повърхност. Поехме нататък, като се ловяхме за тънки филизи и търсехме опора за краката си в жвакащата кал. Всяка крачка ни отвеждаше все по-близо до крепостта, а кожените ремъци, с които бяхме вързани помежду си, постоянно се закачаха и ни спъваха. След цяла вечност стигнахме до място, където огньовете по стената се появиха отново, вече значително по-близо. Нова светкавица, озарила небето от север, ми позволи да огледам за миг билото на скалата.
То бе напълно голо, наподобяващо полегат покрив с ширина около петнайсет метра. Горният му край стигаше до подножието на бастиона, а долният свършваше с отвесна урва над реката. Изпъкналият хребет по средата, който трябваше да прекосим, се намираше на двайсетина крачки разстояние от стената и часовите по нея можеха да го видят като на длан. Сгушихме се в сенките отстрани и аз накарах всички да откачат ремъците от поясите си и да ги съединят в една дълга връв.