— Аз ще тръгна първи — казах, като почти трябваше да викам, за да ме чуят през поривите на вятъра и дъжда. — Вие ще ме следвате един по един, само по даден сигнал, който ще е три дръпвания на връвта. Ще пълзите по корем, за да не ви видят. Райпър ще мине последен и ще прибере връвта със себе си.
Оставаше само да се надявам, че мракът и калните ни, черни наметала ще послужат като достатъчна маскировка. Стори ми се, че преодоляването само на този кратък отрязък от маршрута ни отне половината нощ. След като пропълзях откритото пространство, трябваше слепешком да търся с дръжката на копието си място, където да сляза от другата страна на скалата. После дръпнах връвта и след безкрайно чакане чух пъшкането на друг човек. Беше един от датчаните на Рагнар. Постепенно взеха да се появяват и останалите, а ние им помагахме да се спускат. Горещо се молех светкавиците да не ни издадат, но точно когато Стеапа се намираше по средата на билото, поредната от тях разцепи небето и освети всички ни като червеи, уловени в огъня на боговете. Видях как Стеапа целият се тресе, а после се разнесе продължителен гръм, като от търкаляне на огромна бъчва.
— Давай, Стеапа! — подвикнах му, но той беше като парализиран и се наложи сам да отида и да го извлека от мястото му. Докато го правех, по някакъв начин обърках бройката на хората и когато мислех, че пристига последният от тях, се оказа, че Райпър още е от другата страна. Накрая и той скочи пъргаво при нас, понесъл навитата връв. Разделихме ремъците и отново завързахме коланите си един за друг. Бяхме измръзнали и мокри до кости, но съдбата се показа благосклонна към нас — от бастиона така и не се разнесе викът на часовите.
С падания и пълзене се спуснахме отново надолу към брега. Тук склонът беше по-стръмен, но гъсто растящите дървета служеха като опора и облекчаваха придвижването ни. Заобикаляхме стената, която се намираше високо от дясната ни страна, а отляво глухо и заплашително ревеше реката. Отново се натъкнахме на скали — по-малки от онази, която бе блокирала пътя ни преди, но все пак мъчни за преодоляване и отнемащи ценно време. Докато се суетяхме около една от тях, Клапа изтърва копието си и то шумно изтрака по камъните, преди да спре в ствола на едно дърво.
Изглеждаше невероятно шумът да е стигнал горе до крепостта през проливния дъжд и воя на вятъра сред дърветата. И все пак някой там бе чул или заподозрял нещо, защото откъм стената ненадейно полетя запалена факла и сред рояк искри мина през мокрите клони. За щастие, падна на двайсетина крачки от нас, докато бяхме спрели до въпросната скала. Светлината й бе мъждива, а ние — просто черни сенки, сливащи се със стволовете. Факлата бързо угасна под дъжда, но аз не очаквах всичко да свърши дотук и дадох знак на хората да се притаят. И не се излъгах. От стената хвърлиха голям наръч слама, напоен с катран. Той отново не ни улучи, но гореше много по-ярко и светлината му стигна до нас. Горещо се молех на Суртур, бога на огъня, час по-скоро да потуши пламъка. Клечахме безмълвни, със затаен дъх, досами реката и тогава до ушите ми долетя онова, от което най-много се боях.
Кучешки лай.
Кяртан или някой от началниците на стражата бе пуснал огромните псета през портата, водеща към кладенеца. Чувах напевните гласове на ловците, подканящи ги да претърсват гъсталака, и знаех, че няма къде да се скрием върху този стръмен и хлъзгав склон. Нито имахме време да стигнем обратно до голямата скала и да се прехвърлим през нея. Свалих парцала от острието на копието, решен да убия поне един-два звяра, преди останалите да ни докопат и разкъсат на парчета. И тъкмо тогава нова мълния озари нощта, последвана от трясък, който сякаш вещаеше края на света. Той едва не спука тъпанчетата ни и продължи с екот да се търкаля из речната долина.
Кучетата мразят гръмотевиците и в случая те бяха подаръкът от бог Тор за нас. При следващия гръм шумът от проливния дъжд се примеси с уплашено скимтене и квичене.
— Няма начин да ги накарат да ловуват — рече Финан в ухото ми.
— Така ли?
— Не и в такова време.
Животните, подканяни от настойчивите викове, се спускаха към нас, но неохотно и с подвити опашки. Бяха ужасени от гръмотевиците, заслепени от светкавиците и объркани от шибащия дъжд. Целият им хъс за преследване се беше изпарил. Едно от тях дойде толкова близо, че ми се стори, че зървам блясъка на очите му, макар самото то да бе просто черна сянка в прогизналия мрак. После обаче се обърна и в тромав тръс пое обратно към хълма. Ловците също се умълчаха. Никое от кучетата не бе излаяло по непознат, затова явно решиха, че става дума за фалшива тревога. Ние обаче още дълго не смеехме да помръднем, докато не се уверихме, че всички са се прибрали в крепостта.