Накрая тръгнахме в търсене на самия кладенец, което се оказа най-трудната част от задачата ни. Направихме отново връв от ремъците и Финан улови единия й край, докато аз хванах другия и запълзях нагоре. Пързалях се в калта и постоянно опипвах стволовете на дърветата, вземайки ги за колове на ограда. Връвта се заплиташе във всевъзможни препятствия и на два пъти трябваше да се връщам, за да преместя целия отряд на няколко метра встрани и да започна търсенето отново. Почти бях изпаднал в отчаяние, когато се препънах и залитайки, се опрях в грубо издялани трупи. В дланта ми се заби треска. Опипах наоколо и разбрах, че съм се натъкнал на стената, водеща към кладенеца. Дръпнах силно връвта и изчаках останалите да се присъединят към мен.
Сега отново трябваше да чакаме, стаени и треперещи, пукването на първата зора. Гръмотевиците се отдалечиха на север, а дъждът отслабна, но продължи да се лее безспир. Аз се тревожех, че при такова време от крепостта може да не изпратят никого, защото ще им стигне и онази, събрана в бъчвите под стрехите. И все пак разчитах на отколешната традиция сутрин да се ходи до кладенеца. По цял свят денят се посрещаше по този начин, защото хората трябваше да се мият и бръснат, да готвят и перат. През дългите, тягостни часове зад греблото на Свери често се бях сещал за думите на Ситрик, че водоизточниците на Дънхолм са извън крепостта, което означаваше, че Кяртан трябва всяка сутрин да отваря портите. А една крепост с отворени порти вече не е толкова непристъпна. В това се състоеше и целият ми план. Ако той се провалеше, всички бяхме мъртви.
— Колко жени идват за вода? — попитах шепнешком Ситрик.
— Десетина, милорд.
Надникнах иззад ръба на оградата към крепостта, от която ни деляха двайсет метра — кратко разстояние, но състоящо се в стръмно изкачване.
— А колко стражи охраняват портата? — вече знаех отговора на този въпрос, но въпреки това го зададох, защото на фона на опасността и предстоящото клане разговорът ми действаше успокояващо.
— Само двама или трима.
И тези стражи щяха да са сънливи, прозяващи се след безсънната нощ. Щяха да отворят портата, да пуснат жените, а после да се облегнат на нея и да бленуват за други жени. И все пак достатъчно бе само един от тях или от онези по стената да е нащрек, за да осуети цялото начинание. Седях и прехвърлях в ума си всички неща, които можеха да се объркат, когато забелязах, че едрият Клапа до мен е заспал. Учудих се как е способен да спи при подобни обстоятелства, но после той звучно захърка и се наложи да прекъсна дрямката му.
Изглеждаше, че утрото никога няма да настъпи, а дори и да настъпи, ние ще сме толкова вкочанясали, че няма да можем да помръднем. Но накрая билата на хълмовете зад реката се озариха в бледа сивота, която постепенно започна да се разпростира. Притиснахме плътно гърбове към оградата от колове, за да се скрием от съгледвачите на стената. Сивотата стана по-ярка, а в крепостта закукуригаха петли. Дъждът продължаваше упорито да вали. Ниско долу реката се разбиваше на бяла пяна в скалите, а стволовете на дърветата започваха да се различават, макар и още тънещи в сенки. На десетина крачки от нас мина язовец и тромаво се упъти надолу към брега. После облаците на изток се прорязаха от червеникава ивица и дневната светлина неусетно се разля, унила и мокра. Сега Рагнар трябваше да строява бойците си пред главния вход, за да отвлече вниманието на защитниците. Ако някой изобщо щеше да идва за вода, сега бе моментът.
— Щом дам команда — обърнах се тихомълком към хората си, — действате бързо! Втурвате се към портата, убивате стражите и после не се отдалечавате от мен! А влезем ли веднъж вътре, никакво бързане. Просто ще се разхождате така, сякаш сте тукашни.
Само дванайсетимата нямахме никакъв шанс срещу войниците на Кяртан. Целта ни бе да проникнем в крепостта, без да привлечем внимание. От Ситрик знаех, че зад портата към кладенеца има плетеница от тесни улички. Надявах се, ако се справим бързо и неусетно със стражите, да тръгнем по тези улички към северната стена. Всички носехме метални или кожени ризници, а лицата ни щяха да са скрити от шлемовете. Ако бранителите бяха заети да наблюдават настъпването на Рагнар, можеше да не ни обърнат особено внимание или да решат, че сме от тях. Идеята ми бе, щом наближим бастиона край главната порта, да завладеем част от стената достатъчно дълго, за да могат хората на Рагнар да се присъединят към нас. По-пъргавите щяха да се прехвърлят през нея, като забиват брадви в дървото и ги използват за стъпала, а също с помощта на кожените ремъци, които носехме. Щом съберяхме достатъчно мъже, щяхме с бой да си проправим път към портата и да я отворим, за да пуснем останалите.