Идеята изглеждаше добра, докато я описвах на Рагнар и Гутред, но сега, в хладната светлина на утрото, изведнъж ми се стори нелепа и отчаяна. Обзе ме чувство на безнадеждност и докоснах амулета на шията си.
— Молете се на своите богове всичко да мине добре и да не ни хванат — казах, което бе напълно погрешно. Вместо да изглеждам уверен, издавах страховете си, а и сега не беше време да се молим на боговете, защото бездруго се намирахме в техни ръце. Те можеха да ни помогнат или погубят, в зависимост дали им допадаше нашето начинание или не. Навремето слепият Равн, дядото на Рагнар, ми разправяше как боговете обичали смелостта и решителността, а мразели малодушието и колебанието. „Ние сме тук, за да ги забавляваме, нищо повече — казваше той. — И ако се справим добре, можем да пируваме с тях до края на вечността.“ След като загубата на зрението го бе направила неспособен да се сражава, Равн бе станал скалд — иначе казано, поет, възпяващ битките и куража. Мина ми през ум, че ако се справим успешно с тази задача, ще осигурим материал на поне дузина скалдове.
Откъм крепостта се разнесоха женски гласове и аз вдигнах ръка, давайки знак за тишина. После гласовете се усилиха и се чу тропот на дървени ведра. Една от говорещите се жалваше за нещо, но думите й не се чуваха ясно. После друга жена й отговори:
— Не могат да влязат тук. Не могат и толкова.
Говореха на английски, от което заключих, че са робини или жени на някои от датчаните на Кяртан. Първото ведро цопна в кладенеца. Продължих да държа ръката си вдигната. Пълненето на всички ведра щеше да отнеме време, а аз исках стражите да се отегчат и да притъпят вниманието си. Огледах изпоцапаните лица на своите спътници, търсейки най-малкия признак на колебание, който не би се понравил на боговете. И тогава внезапно осъзнах, че сме не дванайсет, а тринайсет на брой. Тринадесетият мъж държеше главата си наведена, така че не можех да видя чертите му. Сръчках ботуша му с копието и той ме погледна.
Тя ме погледна. Беше Гизела.
Взорът й бе едновременно умолителен и предизвикателен, а аз изпаднах в ужас. Тринайсет е най-злощастното число на света. Някога във Валхала бил устроен пир за дванайсет божества, но Локи, богът хитрец, влязъл неканен и с коварство накарал слепия Ходер да хвърли клонка от имел по брат си Балдур. Балдур бил добър бог, любимец на всички, но имелът можел да го убие и така слепият му брат, хвърляйки клонката, неволно го погубил, а Локи се смял и тържествувал. Оттогава се знае, че тринайсет е лошо число. Тринайсет птици в небето са знак за беда, тринайсет камъчета в гърне отравят храната, варяща се вътре, а тринайсет души на трапеза вещаят смърт. Тринайсет копия срещу една крепост можеха да значат единствено поражение. Дори християните са наясно, че тринайсет не носи късмет. Отец Беока ми е разправял, че на последната вечеря на Христос имало тринайсет мъже, като тринайсетият бил Юда, който го предал. Затова само гледах Гизела като втрещен. Нямаше как да я укоря с думи, затова оставих копието и вдигнах десет пръста, после още два. Накрая я посочих и вдигнах още един пръст. Тя заклати отрицателно глава, но аз посочих отново към нея, а сетне към земята в знак, че не бива да мърда от мястото си. В Дънхолм щяха да влязат дванайсет души, не тринайсет.
— Ако бебето не ще да суче — казваше една от жените зад оградата, — натъркай му устните със сок от иглика. Винаги помага.
— Натъркай си също и зърната с него — додаде друга.
— И го намажи със смес от сажди и мед по гръбчето — посъветва трета.
— Още две ведра и можем да се махаме от тоя проклет дъжд — рече първата.
Беше време. Направих още веднъж гневно знак на Гизела да стои, където е, после улових копието в лявата си ръка, а с дясната извадих Змийския дъх. Целунах острието му и се изправих. Докато заобикалях оградата към кладенеца, ми се стори неестествено, че стоя отново прав и се движа, а от дневната светлина се почувствах гол пред стената на крепостта. Очаквах оттам да се разнесе викът на часовия, но нищо не се случи. Пред мен, на по-малко от хвърлей разстояние, зееше отворената порта. Ситрик подтичваше отстрани. Пътеката бе от неравни камъни, мокра и хлъзгава. Чух как една жена ахна учудено зад гърба ми, но никой не вдигна тревога. Секунди по-късно минах през входа. Видях вдясно от себе си мъж и замахнах с меча. Той се впи в гърлото му и аз дръпнах рязко назад, така че кръвта бликна алена в сивото утро. Мъжът се срина заднешком, а аз забих копието в срязания му гръклян. Втори пазач наблюдаваше потресено ставащото от десетина крачки разстояние. Вместо ризница носеше дълга ковашка кожена престилка, а за оръжие имаше брадва за сечене на дърва, но явно бе неспособен да я вдигне. Щом Финан го наближи, най-сетне схвана опасността и се обърна да бяга. Ирландецът го препъна с копието си, после улови меча с две ръце и го прониза в гръбнака. Зачакахме, но отникъде не идваше нито звук, като се изключи капането на дъжда от сламените покриви. Преброих хората си и установих, че са десет. После през портата влезе Стеапа и я затвори след себе си. Вече бяхме дванайсет. Не тринайсет.