— Жените ще останат при кладенеца — рече Стеапа.
— Сигурен ли си?
— Ще останат при кладенеца — изръмжа повторно той. Бях му заръчал да поговори с тях и очевидно огромният му ръст ги бе стреснал достатъчно, за да мируват и да не вдигат тревога.
— А Гизела?
— И тя ще стои с тях.
Така се озовахме във вътрешността на Дънхолм. Пред нас се простираше дълга, ниска сграда с две големи купчини тор отпред.
— Конюшни — рече ми Ситрик шепнешком, макар че наоколо не се мяркаше жива душа, за да ни чуе. Дъждът продължаваше да се лее безспир. Надникнах иззад ъгъла на сградата, но видях единствено още постройки. Тръстиковите им покриви бяха дебело обрасли с мъх, а покрай стените им бяха наредени дърва за горене. По кривата уличка забързано мина жена, гонейки с пръчка коза пред себе си.
Избърсах Змийския дъх от кръвта в протритото наметало на мъжа, когото бях убил. После дадох копието си на Клапа и взех щита на мъртвеца.
— Приберете мечовете в ножниците — наредих на своите спътници. Ако се разхождахме с извадени оръжия, щяхме да привлечем ненужно внимание. Трябваше да изглеждаме като бойци, току-що станали от сън и неохотно отиващи на пост в лошото време.
Ситрик ни поведе покрай оградата от колове към северния край на крепостта. Щом отминахме конюшните, пред нас се показаха три големи здания.
— Кяртан — прошепна Ситрик, кимвайки към най-дясното — единственото, от чийто комин се виеше дим.
— Говори нормално — казах му.
Зданието препречваше пътя ни, опирайки с едната си страна в бастиона, така че за да го заобиколим, трябваше да свърнем към центъра на крепостта. Започнахме да срещаме хора, които ни заглеждаха, но не ни намираха за странни. Бяхме просто дузина войници, газещи из калта, а те прекалено много бързаха да се приберат на топло и сухо, за да ги е грижа за нас. Пред палата на Кяртан растеше ясеново дърво, а един самотен часови се гушеше под голите му клони в напразно усилие да се скрие от вятъра и дъжда. До слуха ни долетяха викове. Бяха слаби, но с приближаването ни до главната порта видяхме мъже, стичащи се натам. Всички се взираха на север, а някои размахваха предизвикателно оръжия. Значи Рагнар настъпваше. Армията му трябваше да е видима ясно дори и в сумрака, защото носеше запалени факли. Такава бе уговорката ни, за да могат бранителите да съсредоточат цялото си внимание върху него, вместо да пазят гърба си. Впрочем те не бяха особено притеснени от това, че врагът ги атакува с огън и меч. Стените бяха високи, а нападателите — малобройни и пързалящи се по хлъзгавата пътека, затова биваха посрещнати с обиди и подигравки. Никой дори не подозираше, че скедугенганите вече са тук и аз усетих как страхът, стегнал сърцето ми на зазоряване, започва да се изпарява. Докоснах амулета на врата си и отправих безмълвна благодарност към бог Тор.
Намирахме се само на крачки от ясена, растящ пред покоите на Кяртан. Той бе посаден като символ на Игдрасил, дървото на живота, но изглеждаше доста посърнал — почти фиданка, бореща се да оцелее в тънката и постна почва на Дънхолм. Часовият ни хвърли едно око, но не намери нищо странно в появата ни и отново се обърна към портата, за да наблюдава случващото се. Там част от мъжете се тълпяха по бастиона и отбранителните платформи от двете му страни, а други чакаха зад входа, яхнали коне — безспорно за да преследват атакуващите, след като те бъдат разбити и отблъснати. Опитах да преброя защитниците, но те бяха твърде многобройни. После вниманието ми бе привлечено от здрава стълба, облегната на платформата вляво от бастиона. Натам трябваше да се насочим. Да се изкатерим по стълбата, да завладеем част от стената и да пуснем вътре Рагнар и хората му. Така щяхме да отмъстим за баща му и Тира и да удивим цяла Нортумбрия.