Неволно се усмихнах при възторжената мисъл, че сме в леговището на звяра. Цяла Британия тепърва се пробуждаше. Хилд навярно се молеше в скромния си параклис, докато просяците вече се събираха отвън. Алфред се бе прегърбил над някой ръкопис и съсипваше зрението си на слабата утринна светлина. По всички градове и села хората се прозяваха, протягаха и почесваха. Волове се впрягаха. Кучета скимтяха и подскачаха, възбудени от предстоящия лов. А ние се намирахме тук, в твърдината на Кяртан, без той дори да подозира за присъствието ни. Бяхме мокри, премръзнали, с вкочанени крайници, а врагът ни превъзхождаше числено поне двайсет към едно. Но аз знаех, че боговете са на наша страна, и това ме изпълваше с ликуване. Радостта от предстоящата битка пулсираше в жилите ми и бях сигурен, че подвигът ни ще вдъхнови скалдовете за безброй героични песни.
Или пък за скръбни. Защото тъкмо в този момент всичко изведнъж ужасно се обърка.
Глава десета
Часовият край ясена се обърна да ни заговори.
— Само си губят времето — рече, явно визирайки хората на Рагнар. В държанието му нямаше нищо подозрително, дори се прозина, докато го приближавахме. Но после нещо го разтревожи. Може би видът на Стеапа, защото в Дънхолм положително нямаше друг подобен гигант. Във всеки случай внезапно осъзна, че сме чужди, и реагира светкавично, като отскочи назад и изтегли меча. Вече се канеше да извика и да вдигне тревога, когато Стеапа метна копието си и го улучи в дясното рамо, отхвърляйки го назад. Райпър също се включи и заби своето копие в корема му с такава сила, че го прикова към хилавото дърво. После бързо го довърши с меча, но тъкмо когато кръвта рукна, други двама мъже се подадоха иззад ъгъла. Те видяха ставащото и се разкрещяха, че в крепостта е проникнал враг.
Единият се обърна и побягна, но другият вдигна оръжие и налетя на Финан. Това беше грешка, защото ирландецът направи лъжливо движение с копието. Онзи свали острието, за да парира удара, и тогава Финан, приклекнал ниско, го прониза под брадичката. От устата на мъжа бликна алена пяна и труповете станаха два.
Дъждът се усили и докато капките му шибаха в калта, размивайки прясната кръв, аз се чудех дали ако се втурнем веднага, няма да успеем да прекосим широкото открито пространство, делящо ни от стената и опряната в нея стълба. Така и не успях да реша, защото вратата към двореца на Кяртан се отвори и отвътре забързано излязоха трима души. Викнах на Стеапа да ги върне обратно. Той размаха брадвата и уби първия със зверски удар през кръста. Сетне блъсна изкорменото тяло върху втория и го халоса с тъпата страна през лицето. Третият заотстъпва и гигантът се втурна след него, влизайки в сградата. Пратих Клапа да му помогне, като му заръчах да се връщат веднага, защото отрядът пред портата бе усетил, че нещо става, и започваше да обръща конете си към нас.
И тогава разбрах, че всичко е загубено. Целият ни успех зависеше от изненадата, а вече бяхме разкрити и нямахме шанс да достигнем северната стена. Хората от бойните платформи също ни наблюдаваха и на част от тях бе наредено да слязат и да образуват стена от щитове. Междувременно конниците, около трийсет на брой, вече препускаха към нас. Не само се бяхме провалили, но и щяхме да имаме късмет, ако отървем кожите си.
— Назад! — извиках. — Назад! — Единственото спасение бе да отстъпим към тесните улички и по някакъв начин да удържим нападателите, докато не стигнем портата, водеща към кладенеца. Там трябваше да спасим Гизела и да бягаме по стръмния баир надолу към реката. Успеехме ли да прекосим придошлата Уийре, можеше и да се отскубнем от преследването, но шансовете ни бяха нищожни. Стеапа се появи отново с окървавена секира в ръце, придружен от Клапа. Те се присъединиха към нас и всички вкупом затичахме към конюшните. Ездачите приближаваха бързо, но, изглежда, се притесниха от тъмните, сенчести пространства между сградите, защото забавиха ход край ясена, където се въргаляха двата трупа. В сърцето ми трепна лека надежда — вече не за победа, а за оцеляване, в случай че се забавеха достатъчно, докато напуснем крепостта. И тогава чух кучешкия лай.
Конниците бяха спрели не заради друго, а защото Кяртан бе пуснал своите псета. Потресено ги наблюдавах как тичат с изплезени езици покрай стената на по-малката постройка и се насочват към нас, подгонвани от виковете на един ловец. Колко ли бяха? Поне петдесет. Приличаха повече на вълци — огромни, с груба козина и кървясали очи. Неволно отстъпих назад. Това бе глутница от ада, чудовища от онези, които излизат с падането на мрака и преследват жертвите си през света на сенките. Вече нямаше възможност да стигнем до изхода. Те щяха да ни настигнат, обкръжат и разкъсат. Мина ми през ума, че това трябва да е Божие наказание, задето съм убил беззащитния брат Джанбърт в Кетрехт и усетих как цялото мъжество ме напуска, заменено от жалко малодушие. Умри достойно, рекох си, но как може човек да умре достойно в зъбите на кучета? Ризниците щяха донякъде да ни защитят, но не задълго. А животните безпогрешно надушваха страха. Носеха се настървено, сред джафкане и вой, хвърляйки буци кал изпод лапите си. Стиснах здраво Змийския дъх, решен да съсека първата озъбена муцуна, която ми попадне, когато се разнесе нов глас.