Беше глас на ловджийка — ясен и висок, произнасящ не думи, а само някакъв висок и пронизителен напев, който се носеше в утрото като звук на ловджийски рог. Кучетата внезапно спряха и започнаха объркано да се суетят. Едно едро псе се закова с настръхнала козина само на три-четири крачки от мен и започна да вие в отговор. Имаше нещо неизказано скръбно в този нечленоразделен зов. Мъжът, който бе насъскал животните срещу нас, опита да ги размърда с помощта на камшик, но напевът на ловджийката долетя отново през дъжда, този път по-остър и настойчив, сякаш тя внезапно бе обхваната от гняв. Тогава зверовете се обърнаха срещу мъжа и го връхлетяха с чаткане на зъби. Той запищя в агония и конниците препуснаха да му помогнат, но ловджийката нададе яростен крясък и цялата глутница се хвърли да им пресече пътя. Утрото се изпълни с викове, тропот на копита и уплашено цвилене на коне. Ездачите дръпнаха юздите и заотстъпваха към портата. Ловджийката викна отново, този път с по-кротка и спокойна нотка, и кучетата покорно се събраха около хилавия ясен, оставяйки ги на мира.
Аз само гледах, без да вярвам на очите си. Животните насядаха по земята, дишайки тежко, с муцуни, насочени към вратата на двореца на Кяртан. Именно оттам се появи ловджийката. Тя прекрачи обезобразения труп, оставен от Стеапа край прага, и им каза нещо ласкаво, сетне се обърна към нас.
Беше Тира.
Отначало изобщо не познах сестрата на Рагнар. Бяха минали години, откакто я бях виждал за последно и я помнех като русокоса девойка, весела и здрава, вълнуваща се от предстоящата си женитба за датски воин. Но после домът на баща й бе опожарен, датският воин убит, а тя самата — пленена от Кяртан и дадена на Свен. Сега приличаше по-скоро на изчадие от ада.
Носеше дълга туника от еленова кожа, пристегната с кокалена закопчалка на шията, но отдолу бе гола. Докато крачеше сред кучетата, дрехата се отмяташе и разкриваше ту една, ту друга част от болезнено слабото й и невъобразимо мръсно тяло. Ръцете и краката й бяха покрити със струпеи и белези от стари рани, оставени сякаш от многократни разрези с нож. Златистата й коса бе мазна и сплъстена, а между кичурите бяха вплетени клонки от повехнал бръшлян, спускащи се над раменете. Щом я видя, Финан се прекръсти. Стеапа стори същото, а аз стиснах амулета си. Дългите нокти на Тира приличаха на инструменти за скопяване. Тя размаха ръце като вещица и изведнъж изкрещя на кучетата, които подвиха опашки и заскимтяха. После обърна налудничавия си взор към нас и аз усетих пристъп на страх, защото показалецът й се насочи право към мен, а горящите й очите бяха изпълнени с омраза.
— Рагнар! — изкрещя. — Рагнар! — Името прозвуча като проклятие, а кучетата наостриха уши, готови да ми се нахвърлят при първа нейна команда.
— Аз съм Утред! — извиках, като свалих шлема, за да може да види лицето ми. — Утред!
— Утред? — попита тя и за миг доби съвсем нормален, дори смутен вид. — Утред — повтори отново, сякаш се мъчеше да запамети името. После изведнъж закрещя — пронизителен, ридаещ вопъл, насочен към облаците, преди да стовари цялата си ярост върху кучетата. Все така не използваше думи, а само някакви звуци на език, който те разбираха, придружавайки ги с мятане на камъни и буци кал, които вземаше от земята. И зверовете й се подчиниха. Впуснаха се като поток през плоското, скалисто било на Дънхолм към бранителите, събрани пред портата. Тира вървеше след тях, като не спираше да фучи и да пръска слюнки, предавайки своя бяс на глутницата. Страхът, който ме бе приковал към мястото ми, отмина и аз викнах на хората си да я последват.