Тези зверове бяха кошмарни създания, излезли сякаш от първичния хаос. Бяха обучени само да убиват, а Тира допълнително ги настървяваше със своите крясъци, така че стената от щитове се пръсна още преди те да стигнат до нея. Мъжете се впускаха в бягство, а те ги гонеха по петите. Само шепа смелчаци останаха на своя пост, а именно там трябваше да стигнем ние.
— Към портата! — викнах на Тира. — Насочи ги към портата!
Тя започна да издава лаещи звуци, бързи и насечени, и животните покорно обърнаха посоката. Виждал съм ловци да командват глутница кучета така умело, както ездач насочва коня с помощта на юздите и коленете си. Това е умение, което никога не съм притежавал. Тира го бе усвоила като същински магьосник.
Хората на Кяртан, отбраняващи входа, се държаха здраво. Зверовете ги нападаха безжалостно, зъби се впиваха в жива плът и се разнасяха вопли. Още не бях видял Кяртан и Свен, но не ги и търсех. Целта ми бе само да стигна до голямата порта и да я отворя, за да пусна Рагнар вътре. Напредвахме бавно, когато един от конниците, съхранил повече самообладание, викна на другите да ни заобиколят отзад. Беше едър мъж, облечен в ризница, с мръсна бяла мантия отгоре. Брадатото му лице бе скрито зад шлем от позлатен бронз, но аз не хранех и капка съмнение, че това е Кяртан. Дузина конници откликнаха на призива му, но Тира нададе нов, гърлен вой и половината кучета се втурнаха да им попречат. Един от мъжете, мъчейки се да ги избегне, свърна прекалено рязко и конят му падна настрани, ритайки във въздуха. Пет или шест псета се нахвърлиха върху незащитения му корем, докато други загризаха ездача. Писъци разцепиха въздуха, а едно от кучетата заквича и отпълзя встрани с крак, счупен от размаханите копита. Продължих да настъпвам през цялата суматоха под неспирно леещия се дъжд, когато до мен издрънча копие. Защитниците от стената се целеха в нас и в кучетата, но без особен успех. Вече бяхме съвсем близо до портата, от която ни деляха едва двайсет-трийсет крачки. Тира и нейната глутница ни бяха превели успешно през билото на Дънхолм, а в редиците на врага цареше пълно безредие. Но тогава конникът в бялата мантия скочи от седлото и заповяда на хората си да избият кучетата. Те също слязоха от конете, строиха се в редица и нападнаха. Държаха щитовете ниско, за да се предпазят, и нанасяха удари с мечовете и копията си.
— Стеапа! — извиках. Той разбра какво искам от него и ревна на останалите да го последват. Двамата с Клапа поведоха атаката и аз видях как брадвата му сплесква нечий шлем като яйце, докато Тира продължаваше да насъсква глутницата. Някакъв едър пес скочи високо и впи зъби в лицето на един от бойците, а онзи, крещейки, го прониза в корема. Стеапа напираше срещу средата на вражеския строй, но редицата постепенно се удължаваше и бе само въпрос на време двата й края да се съберат като клещи. Бойците от стената също слизаха, за да се присъединят към безумната схватка, и аз знаех, че трябва да действам бързо, преди кучетата да измрат до крак и да дойде и нашият ред. За целта трябваше да мина под арката на портата. Тук нямаше защитници по земята, затова пък онези в бастиона отгоре разполагаха с копия. Единствената преграда между мен и тях бе щитът, който бях взел от мъртвеца. Молейки се той да издържи, го вдигнах над главата си, прибрах Змийския дъх в ножницата и побягнах.
Тежките копия задумкаха по щита. Повечето отскачаха от него и падаха в калта, но поне две пробиха липовите дъски. Усетих нарасналата му тежест, както и удара в лявата ръка, с която го държах. После вече се озовах под арката и бях в безопасност. Кучетата продължаваха да налитат с бесен вой. Стеапа крещеше на противниците да дойдат и да се бият с него, но те го избягваха. Виждах как двете крила на вражеския строй се сближават и знаех, че всички сме загубени, ако не успея да отворя портата. Нуждаех се и от двете си ръце, за да вдигна тежкото резе, но едно от вражеските копия бе проникнало през ризницата ми. За да освободя лявата си ръка, трябваше с помощта на Жилещата оса да прережа кожените ремъци на щита. После изтръгнах острието от металните брънки и от плътта си. От раната течеше кръв, но можех да използвам ръката си достатъчно, за да вдигна резето и да изтегля крилото на портата към себе си.
Рагнар и хората му бяха на петдесетина крачки разстояние. Щом ме видяха, нададоха викове и затичаха с вдигнати щитове, за да се предпазят от копията и брадвите, летящи от бастиона. После присъединиха мечовете и яростта си към нашата дузина, увеличавайки многократно мощта й срещу смаяните защитници на крепостта.
Така падна Дънхолм, непревземаемата твърдина над реката. Много години по-късно скалдът на един лорд в Мерсия, за да ме поласкае, изпя песен за това как Утред от Бебанбург сам-самичък изкачил скалата и си пробил път през двеста врагове, за да отвори пазената от дракон порта. Песента беше хубава, пълна с описания на битки и юначество, но в нея нямаше нищо вярно. Не бях сам, а с още единайсет души, основната работа свършиха кучетата, а Стеапа — почти всичко останало, а ако Тира не ни се бе притекла на помощ, Дънхолм навярно и до днес щеше да бъде управляван от наследниците на Кяртан. А и не всичко приключи с отварянето на портата. Рагнар строи своите хора и двете редици се срещнаха в ужасяващ сблъсък. Щитовете бумтяха един в друг, а мъжете се ръгаха с копия и мечове в коремите. Кръв и черва се валяха по земята. Това бе мястото, където мъжете умираха геройски и заслужаваха да бъдат възпети от скалдовете. Аз също се присъединих, заставайки до Стеапа, който бе грабнал щита на един разкъсан от кучетата враг и размахваше свирепо огромната си брадва. В такова сражение щитът се превръща в оръжие — с изпъкналата му метална сърцевина блъскаш противника и щом той се олюлее, правиш рязко движение и го пронизваш. После продължаваш напред, като газиш през ранените и оставяш онези зад теб да ги доубиват. Обикновено единият от двата строя бързо се прекършва и в случая този на Кяртан се прекърши първи. Той опита да ни заобиколи отстрани, но фланговете ни се пазеха от оцелелите кучета. Стеапа въртеше брадвата като обезумял — беше толкова огромен и як, че правеше посичането на вражите редици да изглежда лесно и просто. Час по час надаваше гърлен рев: „Уесекс, Уесекс“, сякаш се биеше за Алфред. Аз бях от дясната му страна, а Рагнар от лявата, дъждът се лееше над нас като из ведро и изведнъж отпред нямаше повече врагове. Съпротивата им бе сломена и те бягаха в безредие по посока на сградите.