Мъжът в мръсната бяла мантия наистина се оказа Кяртан. Висок и едър почти колкото Стеапа, той призоваваше хората си да се строят отново, но крепостта падаше пред очите му, а някои от тях вече се предаваха. Датчаните поначало не се предават лесно, но те бяха открили, че се бият срещу други датчани, което правеше постъпката им не чак толкова срамна. Други се насочиха към портата за кладенеца и аз се ужасих, че ще сторят нещо на Гизела, но в паническото си бягство надолу към реката те не я бяха различили сред останалите жени, събрани в тясното ограждение.
И все пак не всички избягаха или се предадоха. Неколцина се скупчиха около Кяртан с вдигнати щитове, готови да посрещнат смъртта. Кяртан може да беше жесток, но не му липсваше смелост. Виж, синът му Свен бе замесен от по-друго тесто. На него бе поверено командването на бастиона, но хората хукнаха да се спасяват оттам, оставяйки Свен само с двама бойци. Гутред, Финан и Роло се качиха да се разправят с тях, но всъщност само Финан бе достатъчен. Ирландецът мразеше да се бие в стената от щитове, смятайки, че е твърде лек за подобен сблъсък, но в открит бой бе същински дявол. Ненапразно го наричаха Финан Пъргавия. Пред изумения ми поглед той изпревари Гутред и Роло и нападна противниците сам. Не носеше щит, но двата му меча бяха бързи като език на усойница. С няколко бързи финта и париращи движения обърка двамата войници и ги уби с усмивка на лице. Остана единствено Свен, но той беше страхливец. Опря гръб в ъгъла на бастиона и разпери широко ръце с щита и меча, за да покаже, че няма да се съпротивлява. Това обаче не смути Финан, който, все така ухилен, се приготви да го прониже в корема.
— Не! — разнесе се крясъкът на Тира. — Той е мой!
Финан се обърна да я погледне и Свен понечи да го нападне, но острието на ирландеца се стрелна заплашително и той отново замръзна на място, хленчейки за пощада.
— Мой е! — повтори Тира, като се давеше от омраза и протягаше към Свен сгърчените си пръсти с ужасяващи дълги нокти. — Мой!
— Е, не бива да отказваме на дамата — каза Финан и направи лъжливо движение към корема на Свен, а щом онзи снижи щита, за да се предпази, просто го блъсна с тяло и го прекатури заднешком от стената. Падането бе кратко — едва три или четири метра, но Свен изпищя във въздуха и тупна като чувал с картофи. Щом успя да си поеме дъх, трескаво опита да стане, но Тира се изправи над него и нададе тънък, протяжен вой. Всички оцелели кучета се втурнаха към нея, като дори ранените се влачеха, оставяйки кървави дири след себе си.
— Не! — изпъшка Свен, озъртайки се обезумяло с единственото си око.
— Да — просъска тя и като се наведе, измъкна меча от омекналата му ръка. После даде сигнал на животните и те вкупом се нахвърлиха върху него. Някои, обучени да убиват бързо, се насочиха към гърлото му, но тя ги отблъскваше с помощта на меча. Така Свен бе разкъсан от зъбите им постепенно, от чатала нагоре. Той се гърчеше неистово, а писъците му пронизваха звука на дъжда. Баща му чуваше всичко, а Тира само наблюдаваше отстрани и се смееше.