— Запомни — казах. — Наричат ме Торкилд Прокажения и ако издадеш кой съм всъщност, ще убия теб, жена ти и синовете ти, а дъщерите ти ще продам за курви. Е, кой съм аз?
— Т-торкилд — заекна Болти.
— Торкилд Прокажения — допълних. Вече бяхме в селото, представляващо мизерна купчина от ниски каменни постройки със сламени покриви. В средата му имаше поне трийсет или четирийсет охранявани пленници, а отстрани, близо до каменния мост, на тревата бяха разположени маса и пейки. На масата седяха двама мъже и се черпеха с кана пиво, но единственото, което възприемаха моите очи, бе друго.
Шлемът на баща ми.
Той бе поставен върху масата. Богато обкован със сребро, със забрало, изобразяващо озъбена паст. Бях го виждал толкова пъти. Дори си бях играл с него като малък, макар че ако баща ми ме хванеше, ядях бой. Татко го носеше в деня, когато загина при Йоферуик, а Рагнар-старши го купи от мъжа, който го бе посякъл. Сега принадлежеше на един от убийците на самия Рагнар — Свен Едноокия. Щом Болти и аз приближихме, Свен се изправи и аз усетих как космите по врата ми настръхват. Знаехме се от деца и нямаше как да сбъркам широкото, плоско лице с единственото свирепо око. На мястото на другото имаше сбръчкана дупка. Той бе висок и широкоплещест, с дълга коса и буйна брада — наперен млад мъж с богата ризница и два меча, дълъг и къс, висящи на колана му.
— Още гости — оповести пристигането ни той и посочи пейката откъм отсрещната страна на масата. — Седнете и нека поговорим делово.
— Иди да седнеш — изръмжах тихо на Болти.
Той ме погледна отчаяно, после слезе от седлото и отиде до масата. Вторият мъж бе мургав, чернокос и много по-възрастен от Свен. Носеше черно наметало, което го правеше да изглежда като монах, с тази разлика, че на врата му висеше сребърен чук на Тор. Пред него имаше дървена табла с хитроумно изработени отделения, пълни с различни монети, които проблясваха на слънцето. Свен се настани отново на мястото си, наля чаша пиво и я постави пред Болти, който сред кратко колебание също седна.
— Е, кой си ти? — попита го Свен.
— Болти Ериксон — отвърна другият. Трябваше да го повтори, защото първия път гласът му изневери.
— Болти Ериксон, значи. Аз пък съм Свен Кяртансон, а баща ми е господар на тази земя. Чувал ли си за Кяртан?
— Да, милорд.
— Мисля, че ти се опитваше да избегнеш пътните ни такси, Болти — усмихна се Свен. — Познах ли?
— Не, напротив.
— Откъде идваш?
— От Йоферуик.
— Поредният търговец от Йоферуик! Ти си третият за днес. И какво има в дисагите на онези коне?
— Нищо, милорд.
Свен леко се приведе напред и изпусна гръмка пръдня.
— Съжалявам, Болти — рече ухилено, — чух само някаква гръмотевица. Нищо ли каза? Но аз виждам четири жени, а три от тях са доста младички. Твои ли са?
— Да, жена ми и дъщерите.
— Ех, жени и дъщери, колко ги обичаме — поклати глава Свен, сетне погледна към мен. Усетих свиване под лъжичката, макар да знаех, че лицето ми е увито в плат, а очите, засенчени от шлема. — А този кой е?
Трябва да му е било любопитно, защото аз имах царствен вид. Ризницата, шлемът и оръжията ми бяха от най-добро качество, а гривните по ръцете ми издаваха воин от висок ранг. Болти преглътна мъчително, но не каза нищо.
— Попитах кой е този — повтори по-високо Свен.
— Името му — отговори пресекливо търговецът — е Торкилд Прокажения.
Свен направи неволна гримаса и сграбчи амулета на врата си, за което не можех да го виня. Всички изпитват ужас от сивкавата, безчувствена плът на прокажените и обикновено ги прогонват в пустошта, където да живеят и умрат както заслужават.
— Защо си повлякъл прокажен със себе си?
Болти не разполагаше с отговор.
— Защото аз също пътувам на север — обадих се за първи път и приглушеният ми глас прозвуча кънтящо от вътрешността на шлема.
— И какъв е поводът за пътуването ти?
— Омръзна ми да седя на юг.
Свен долови враждебността в отговора ми, но я отдаде на безсилие. Навярно подозираше, че Болти ме е наел като охрана, но на няколко крачки от нас имаше петима войници, въоръжени с копия и мечове, а в селото — поне още четирийсет. Той отпи от чашата си.
— Чувам, че в Йоферуик имало безредици? — попита търговецът.
— Вярно е — отвърна Болти. Виждах как дясната му ръка нервно се свива и разпуска под масата. — Саксонците убиха някои от нас.