— Тя вече е добре — каза неловко. — О, я се омитайте оттук! — последното сприхаво възклицание бе насочено към кучетата, които за всеобщо удивление подвиха опашки и се оттеглиха, оставяйки Рагнар на мира. — Трябва да я стоплим и облечем в прилични дрехи — додаде той.
— Да, трябва — казах замаяно аз.
— Е, щом няма кой друг, аз ще се погрижа — рече отчето, виждайки, че стоя като истукан, и я поведе към двореца, над чийто покрив още се виеше дим. Брат й понечи да тръгне след тях, но аз го спрях с жест. Опрях крак в гърдите на Кяртан и изтеглих Сърцеразбивача. Подадох го на Рагнар, а той ме прегърна, но никой от двама ни не преливаше от възторг. Бяхме сторили невъзможното, бяхме превзели Дънхолм, но по-страшният враг, Ивар, още бе жив и на свобода.
— Какво да кажа на Тира? — попита ме Рагнар.
— Кажи й истината — отвърнах, защото нищо друго не ми дойде наум. После отидох да намеря Гизела.
Гизела и Брида се погрижиха за Тира. Изкъпаха я, разплетоха бръшляна от златистите й коси, вчесаха ги и ги изсушиха пред големия огън в залата за пиршества на Кяртан. После я облякоха в проста вълнена роба и наметка от кожа на видра. Рагнар седна до нея край огнището и двамата дълго разговаряха насаме. Вече бе спряло да вали и аз се разхождах с отец Беока отвън.
— Кой е Абадон? — го попитах.
— Нима не знаеш? — възмути се отецът. — Караш ме да се червя, че навремето съм се занимавал с възпитанието ти.
— Е, явно съм забравил. Кой е все пак?
— Тъмният ангел на бездънната бездна, разбира се. Положително съм ти го казвал. Онзи, дето първи ще те изтезава, ако не се покаеш и покръстиш.
— Днес постъпи много смело — смених темата.
— Глупости.
— Аз също исках да стигна до нея, но се уплаших от кучетата. Те разкъсаха днес поне трийсет души, а ти просто мина пред тях.
— Обикновени безсловесни твари — махна с ръка Беока. — Ако Бог и свети Кътбърт не могат да ме опазят от едни псета, какво могат тогава?
Аз спрях, застанах пред него и положих ръце върху раменете му.
— Наистина прояви голяма смелост и аз ти се възхищавам.
Беока бе изключително поласкан от комплимента, но се постара да покаже скромност.
— Просто се молих, а Бог свърши останалото. — Тръгнахме пак и той подритна едно въргалящо копие с кривото си стъпало. — А и не смятах, че кучетата ще ме наранят, защото винаги съм ги харесвал. Дори имах едно като малък.
— Защо не си вземеш пак? — попитах. — Ще ти прави компания.
— Като дете не ме биваше за работа — продължи отчето, сякаш не бях проговарял. — Е, можех да гоня птиците с пръчка, за да не кълват семената, но почти нищо друго. Кучето ми беше приятел, но умря. Някакви други момчета го убиха. — Той примигна няколко пъти и добави замечтано: — Тира е хубава жена, нали?
— Вече да — съгласих се.
— Колкото до белезите по краката и ръцете й, мислех, че са дело на Кяртан или Свен, но се оказа, че сама си ги е причинила.
— Наистина? — учудих се.
— Да, нарязала се е с ножове. Защо би сторила подобно нещо?
— За да се обезобрази? — предположих.
— Но ето че не е обезобразена — поклати озадачено глава той. — Дори е прекрасна.
— Вярно — съгласих се, изпитвайки жал към клетия Беока. Вече остаряваше, а открай време бе грозен и сакат. Винаги бе искал да се ожени, а никоя жена не го харесваше. Ако бе станал монах, поне щеше да е дал обет за целомъдрие. Но вместо това беше свещеник и работата му бе да проповядва, което и стори.
— Алфред ни изпрати като посланици на мира, а аз те видях да убиваш Божи човек. А сега и това тук. — Той кимна с отвращение към касапницата наоколо.
— Алфред ни изпрати да опазим Гутред — напомних му.
— Но сме длъжни да се погрижим и за безопасността на свети Кътбърт — настоя отецът.
— Ще го направим.
— Не можем да останем тук, Утред, трябва да се върнем в Кетрехт. — Той ме погледна с тревога в кривогледото лице. — Трябва да сразим Ивар!
— И това ще стане.
— Но той има най-голямата армия в Нортумбрия!
— И все пак ще умре сам — казах, без да съм сигурен защо. Думите просто се откъснаха от езика ми, сякаш някое божество бе решило да говори чрез мен. — Сам и изоставен. Обещавам ти.