Но първо имахме други неща за вършене, като например да изровим имането на Кяртан от залата, където бяха държани кучетата. Накарахме неговите роби да разкопаят вмирисания на фъшкии под и отдолу излязоха бурета със злато и сребро, църковни разпятия, гривни за ръце, кожени торби с кехлибар и гранатови камъни и дори топове скъпа вносна коприна, полуизгнила във влажната земя. Онези от защитниците на крепостта, които се бяха предали, направиха клада за своите мъртъвци. Останките на Кяртан и Свен обаче не бяха удостоени с подобно погребение. Рагнар настоя вместо това дрехите и доспехите им да бъдат свалени, а голите им трупове — хвърлени за храна на свинете, оцелели след есенното колене, които обитаваха кочините в северозападния край на крепостта.
Дънхолм бе поверен на грижите на Роло. Гутред, в първия възторг от победата, бе обявил, че сега той е негова собственост и ще се превърне в кралска твърдина на Нортумбрия, но аз го дръпнах встрани и му препоръчах да го даде на Рагнар.
— Така ще го направиш свой приятел — казах, — а на него може да се има доверие, че ще го удържи.
Аз също можех да имам доверие на Рагнар, че ще напада земите на Бебанбург и ще държи вероломния ми чичо в постоянен страх. Гутред послуша съвета ми, а Рагнар остави Роло с трийсет души да пази замъка, докато всички останали се отправихме на поход. Петдесетина от сразените войници на Кяртан се врекоха във вярност на Рагнар, но едва след като той се увери, че не са взели участие в опожаряването над бащиния му дом. Всеки, съпричастен към палежа и смъртта на родителите му, бе убит. С гибелта на Кяртан Жестокия и Свен Едноокия половината от работата ни бе свършена. Но Ивар бе още жив, а Алфред от Уесекс, макар да не го признаваше открито, искаше и той да бъде изпратен при праотците. И така, ние поехме на юг — първо към Кетрехт, а после да търсим Ивар.
Глава единадесета
Потеглихме още на другата сутрин. Дъждът бе отминал и ние излязохме от главната порта на Дънхолм под изплакнато, бистро небе, по което се гонеха малки, забързани облачета. Роло щеше да пази съкровището на Кяртан в наше отсъствие. То бе достатъчно, за да направи всички ни богати, в случай че оцелеехме след сблъсъка с Ивар. Мисълта, че съм спечелил повече от имането, оставено във Фифхаден, и че ще се завърна при Алфред като един от най-заможните хора в кралството му, бе ободряваща и аз препусках с леко сърце под знамето с орлово крило към най-близкия брод на река Уийре.
Брида яздеше редом с Рагнар. Гизела бе до мен, а Тира не се отделяше от отец Беока. Така и не разбрах за какво е разговаряла с брат си предния ден край огнището, но вече се държеше спокойно. Лудостта й си бе отишла. Ноктите й бяха изрязани, косата — вчесана и скрита под бяло боне. Все още имаше нещастен вид, но Беока явно намираше слова, с които да разсее мъката й, и тя ги попиваше така, както пресъхнала земя попива водата. Отецът дори бе забравил неволите, които му причиняваше седлото, и за първи път пътуваше, без да се оплаква, като постоянно обясняваше нещо на Тира и жестикулираше усилено със здравата си ръка. Зад него един слуга водеше товарен кон с четири големи олтарни кръста, плячкосани от Кяртан. Беока бе настоял да бъдат върнати на църквата и никой не се противопостави, защото той бе показал не по-малко геройство от който и да било от нас.
— Както е тръгнало, до седмица ще направи от Тира християнка — подхвърли Гизела, наблюдавайки ги.
— Ако не и по-скоро — отвърнах.
— И какво ще стане после с нея?
— Ще отиде в манастир вероятно.
— Бедничката.
— Поне ще се научи на послушание — свих рамене. — За разлика от някои, които се промъкват неканени и превръщат дузината в дяволското число.
Гизела ме удари с юмрук по рамото, причинявайки повече болка на себе си, отколкото на мен.
— Заклевам се — рече, докато търкаше кокалчетата си, ожулени в моята ризница, — че сега, след като те намерих, вече няма да се разделя с теб. Никога.
— Но как изобщо ти дойде наум да дойдеш с нас?
— Знаех, че всичко ще свърши благополучно. Бях хвърлила руническите пръчки.
— А какво казват руническите пръчки за Ивар?
— Че ще умре като змия, посечена с мотика — рече мрачно тя, сетне примигна, защото бучка кал, хвърлена от коня на Стеапа, я улучи в лицето. — Трябва ли да ходим в Уесекс? — попита, докато се бършеше.