— Да, защото се заклех на Алфред.
— Е, тогава явно ще се наложи — въздъхна унило Гизела. — Ти харесваш ли Уесекс?
— Не.
— А Алфред?
— Още по-малко.
— Защо?
— Твърде набожен и сериозен е. Освен това смърди.
— Всички саксонци смърдят.
— Но при него е по-зле от останалите заради болестта. Тя го кара постоянно да ходи по нужда.
— Ама че гадно — направи гримаса тя. — Не се ли къпе?
— О, къпе се поне веднъж в месеца, че и по-често. Много е придирчив по отношение на чистотата, но въпреки това смърди. Аз смърдя ли?
— Като прасе — ухили се тя. — Смяташ ли, че Алфред ще ми допадне?
— Не, защото ще се муси, задето не си християнка.
Гизела се засмя.
— А как ще постъпи с теб?
— Ще ми даде земя — отвърнах. — И ще очаква да се сражавам за него.
— Дори срещу датчаните?
— Датчаните са врагове на Алфред, така че, да, ще се сражавам срещу тях.
— Но те са моят народ.
— А аз пък съм дал клетва на краля и трябва да изпълнявам волята му. — Отпуснах юздите на жребеца, оставяйки го сам да подбира пътя надолу по стръмния хълм. — Обичам датчаните много повече от саксонците, но ми е било писано да се бия за Уесекс. Wyrd bið ful aræd.
— Което ще рече?
— Съдбата е неумолима. Тя е онази, която ни управлява.
Гизела размисли върху думите ми. Отново бе облечена в своята ризница, но на шията си носеше огърлица, взета от съкровището на Кяртан, изработена от седем усукани златни нишки. Бях виждал подобни накити, изровени от гробниците на древни британски владетели. Черната й коса бе прибрана под вълнена шапка, а издълженото й лице имаше леко отнесено изражение. Струваше ми се, че мога да го съзерцавам до безкрайност.
— И колко време трябва да служиш на Алфред? — попита.
— Докато не ме освободи. Или докато един от двама ни не умре.
— Но нали казваш, че бил болнав. Колко още може да живее?
— Вероятно не много дълго.
— А кой ще го наследи след смъртта му?
— Не знам — признах неохотно. Едуард, синът на Алфред, бе още сополанко, твърде малък да управлява, а племенникът му Етелуолд, от когото бе узурпирал трона — безволев пияница. Все пак вторият имаше по-основателни претенции и аз изведнъж си дадох сметка, че се надявам Алфред да доживее до дълбоки старини. Това ме учуди. Действително не го харесвах, но трябваше да призная, че той е обединяващата сила за Британия. Никой друг не притежаваше неговата визия и решимост. Дори смъртта на Кяртан бе не толкова наше дело, колкото негово. Той ни беше изпратил на север с ясното съзнание, че ще изпълним волята му, макар да не ни я беше изложил открито. В края на краищата съществуването като негов васал можеше и да не е чак толкова скучно, колкото се опасявах. Но ако той умреше скоро, това щеше да е краят на Уесекс. Тановете щяха да се счепкат за короната му, а датчаните — да надушат тяхната слабост и да се впуснат като лешояди на мърша.
— Щом служиш на Алфред — започна Гизела предпазливо, показвайки, че разсъжденията й следват сходна насока, — защо те е пуснал да дойдеш тук?
— Явно иска брат ти да управлява в Нортумбрия.
— Защото е приел християнството ли?
— Това е важно за Алфред — отвърнах уклончиво.
— Или защото Гутред е слаб?
— За слаб ли го смяташ?
— Хайде стига, знаеш, че е така. Той е сърдечен и се харесва на хората, но не умее да бъде безмилостен. Трябваше да убие Ивар още щом му го доведоха, а също да прогони Хротуерд, но нямаше нужния кураж. И все се оставя да го баламосват със свети Кътбърт.
— А защо Алфред ще иска слаб владетел на трона на Нортумбрия? — престорих се на наивен.
— За да може Нортумбрия да е слаба, щом саксонците решат да си я върнат обратно.
— Така ли ще се случи според твоите рунически пръчки?
— Според моите рунически пръчки — погледна ме тя — с теб ще имаме двама синове и дъщеря. Единият син ще разбие сърцето ти, а другият ще те накара да се гордееш. А дъщерята ще стане майка на крале.
Засмях се на пророчеството — не толкова на съдържанието, колкото на увереността в гласа на Гизела.
— Означава ли това, че все пак ще дойдеш в Уесекс, дори ако се бия срещу датчаните?
— Означава, че вече няма да се отделям от теб. Това е пък моята клетва.