Рагнар бе изпратил съгледвачи напред и към края на деня първите от тях започнаха да се завръщат на уморените си коне. От тях узнахме, че Ивар е превзел Йоферуик. Без особен труд, защото отслабеният гарнизон на Гутред бе предпочел да му отстъпи града, вместо да бъде изклан по улиците. Ивар бе задигнал каквато плячка бе успял да открие, после бе разположил нови войници по стените и вече се връщаше обратно на север. Още не бе научил за падането на Дънхолм и явно разчиташе да хване Гутред, който според него или дремеше в Кетрехт, или се скиташе безутешно из пущинаците на Кумбраланд. Според чутото от съгледвачите армията на Ивар бе огромна. Две хиляди души според някои слухове — цифра, която Рагнар и аз начаса отхвърлихме като абсурдна. И все пак числеността й далеч надхвърляше нашата и тя в момента се движеше право срещу нас, вероятно дори по същия римски път.
— Можем ли да се бием с него? — попита ме Гутред.
— Да се бием можем — отговори Рагнар вместо мен, — но не и да победим армията му.
— Тогава защо маршируваме на юг?
— За да спасим свети Кътбърт — рекох аз — и да убием Ивар.
— Но как, след като армията му е по-силна?
— Ще му се опълчим — подсилих допълнително объркването му аз, — а ако видим, че няма начин да спечелим, ще се оттеглим към Дънхолм. Затова и го превзехме, като наше убежище.
— Оставяме на боговете да решат какво ще се случи — вметна Рагнар и понеже и двамата имахме уверен вид, Гутред не настоя за повече обяснения.
До вечерта стигнахме Кетрехт. Пътувахме бързо, понеже нямаше нужда да се отделяме от римския път, и докато слънцето обагряше хълмовете на запад, прекосихме брода на река Суейл. Свещениците и монасите, вместо да се укрият в тези хълмове, бяха предпочели оскъдните удобства на крепостта и, за щастие, никой не ги бе обезпокоил по време на нашето отсъствие. Само отдалеч се бяха мярнали конници, преди да изчезнат отново. Предположих, че са били съгледвачи на Ивар, изпратени да преброят защитниците на Кетрехт.
Отец Хротуерд и абат Едред посрещнаха без въодушевление новината, че сме превзели Дънхолм. Беше ги грижа единствено за мощите на техния светия и за останалите реликви, които още същата вечер бяха изкопани от гробището и отнесени с тържествена процесия в църквата. Щом видях отново Ейдън, иконома на Бебанбург, който бе останал тук заедно с двайсетината си войници, му казах, че вече може спокойно да се прибира у дома, защото Кяртан е мъртъв. Той отначало не ми повярва, но после със страх осъзна, че хората, сторили това, спокойно биха могли да превземат и Бебанбург. Аз лично го желаех с цялата си душа, но се бях заклел на Алфред да се върна преди Коледа, затова нямах време да се занимавам с любимия си чичо.
— Ще потеглим на зазоряване — рече Ейдън.
— Чудесно — отвърнах. — Щом стигнете Бебанбург, предайте на чичо ми, че не минава и ден, без да мисля за него. Че съм взел невестата му и обещавам един ден да му разпоря корема. Ако, не дай Боже, умре, преди да изпълня своето обещание, ще изкормя синовете му, а ако те имат свои синове — и тях също. И последно — че Дънхолм също се смяташе за непристъпен, подобно на Бебанбург, но Дънхолм падна под моя меч.
— Ивар ще те убие — процеди предизвикателно Ейдън.
— Моли се да стане така.
Всички християни се молиха онази нощ. Събраха се в църквата и аз предположих, че ще искат от своя Бог да ни дари победа над приближаващата вражеска армия, но се оказа, че молитвата им била благодарствена — заради спасението на техните безценни реликви. Положиха ковчега с тялото на свети Кътбърт пред олтара, а върху него — главата на свети Осуалд, евангелието и мощехранителницата с космите от брадата на свети Августин. После пяха и се кланяха толкова дълго, че вече реших, че никога няма да спрат. Но с напредването на нощта всичко утихна.
Разходих се покрай ниската, порутена стена на крепостта, оглеждайки под лунната светлина пътя, простиращ се през полетата на юг. Оттам щеше да дойде Ивар и нищо не гарантираше, че няма да изпрати отряд подбрани конници да нападнат през нощта, затова аз оглавявах стража от сто души в пълно бойно снаряжение. В полунощ Рагнар дойде да ме смени.
— Утре ще има слана — рече, хвърляйки поглед към влажната мъгла, стелеща се над земята.
— Да, времето захладнява — съгласих се.
— Сестра ми е решила да ходи в Уесекс. Щяла да се покръства.
— Това учудва ли те?
— Не — поклати унило глава той. — Вероятно така е най-добре за нея, а и този твой отец Беока й допада. Какво според теб я чака занапред?