— Вероятно ще стане монахиня — предположих, понеже не можех да си представя друга съдба в Алфредовия Уесекс.
— Аз я разочаровах — каза Рагнар и аз нямаше как да му възразя. — Непременно ли трябва да се връщаш в Уесекс?
— Да, нали се заклех.
— Клетвите могат да се нарушават.
Това беше вярно, но в един свят, управляван от различни богове, в който съдбата е известна само на трите предачки, клетвите са единствената ни сигурност. Нарушах ли веднъж своята, нямаше как да очаквам другите да спазват клетвите, дадени на мен. Поне това бях научил.
— Няма да наруша обета си към Алфред, но ще положа друг обет пред теб. И той е, че никога няма да вдигна оръжие насреща ти. Че онова, което притежавам, е твое и че ако някога се нуждаеш от помощ, ще сторя всичко по силите си, за да ти я предоставя.
Рагнар дълго мълча с поглед, зареян в нощта, подритвайки буци пръст от стената, защото също като мен бе смутен.
— Аз ти се вричам в същото — рече накрая и двамата се прегърнахме. — Колко души според теб ще доведе Ивар? — попита той след известно време.
— Навярно към осемстотин.
Рагнар кимна.
— А ние разполагаме с по-малко от триста.
— Битка изобщо няма да има.
— Така ли?
— Ивар просто ще умре и всичко ще приключи. — Докоснах за късмет дръжката на Змийския дъх и усетих леко изпъкналите ръбове на кръстчето, подарено от Хилд. — Той ще умре, а Гутред ще седне на трона и ще прави каквото ти му кажеш.
— Искаш ли да му кажа да нападне Елфрик?
— Мислил съм за това, но не.
— Защо?
— Бебанбург е твърде добре укрепен и няма задна порта като Дънхолм. Освен това искам да убия Елфрик със собствените си ръце.
— Алфред ще ти позволи ли да го сториш?
— Да — отвърнах, макар че се съмнявах той да прояви чак такава щедрост. Но бях сигурен, че съдбата ми е предопределила да се върна в Бебанбург и се уповавах на нея. — Как вървят нещата там? — кимнах към селото.
— Всичко е спокойно. Молитвите свършиха и народът легна да спи. Ти също трябва да поспиш.
Поех по улицата към къщата, където ме чакаше Гизела, но пътьом открехнах вратата на църквата и надникнах вътре. Свещениците и монасите се бяха натъркаляли по пода и похъркваха, озарени от мъждивото сияние на догарящите свещи край олтара. Затворих безшумно и се отдалечих.
На разсъмване ме събуди Ситрик, който хлопаше по прага.
— Те дойдоха, господарю! Дойдоха!
— Кой е дошъл?
— Хората на Ивар.
— Къде са?
— Конници, отвъд реката!
Оказа се, че отрядът наброява едва стотина души, които дори не правеха опит да прекосят, от което заключих, че са пратени да ни отрежат пътя за отстъпление към северния бряг на река Суейл. Основните сили на Ивар щяха да се появят по-късно откъм юг, но не това бе основният повод за вълнение в пробуждащото се селище. По улиците се носеха викове и аз попитах Ситрик какво става.
— Християните негодуват, господарю.
Отидох до църквата и открих, че някой е откраднал златната мощехранителница с космите от брадата на свети Августин — безценният подарък от Алфред за Гутред. Тя бе изчезнала от олтара, където бе положена заедно с другите реликви. Отец Хротуерд сочеше с пяна на уста дупката, пробита в измазаната с кал стена зад олтара. Гутред също бе тук и слушаше абат Едред, който представяше случката като знак за Божието неодобрение.
— Неодобрение за какво? — попита Гутред.
— Задето сме се съюзили с езичници, разбира се — изплю се гневно Едред.
Отец Хротуерд се поклащаше напред-назад, кършеше ръце и призоваваше своя Бог да стовари възмездието си върху варварите, осмелили се да осквернят храма и да похитят светия предмет.
— Разкрий виновниците, Господи! — провикна се той, сетне обърна поглед към входа, видя ме и явно реши, че откровението е дошло, защото ме посочи с думите: — Той е бил!
— Вярно ли е? — попита ме Гутред.
— Не, разбира се.
— Няма кой друг да е! — настоя Хротуерд.
— Трябва да претърсиш всички езичници — заяви Едред на Гутред, — защото не открием ли реликвата, сме обречени на сигурна гибел. Бог ще ни накаже, като остави Ивар да ни срази заради този грях.
Изглеждаше странно наказание да оставиш езически предводител да срази християнски крал заради едни откраднати косми от брада, но пророчеството сякаш бе на път да се сбъдне, защото с напредването на сутринта, докато безплодните търсения из църквата още продължаваха, дойде вестта, че армията на Ивар се е появила от юг.