— Привет, миризлива фъшкия.
— Ърл Ивар — кимна му Гутред.
— Днес съм в странно миролюбиво настроение, така че, ако просто ми се махнете от очите, ще ви пощадя живота.
— Помежду ни няма спор, който да не може да се уреди с думи.
— Думи! — изплю се презрително Ивар. — Омитай се от Нортумбрия, червей такъв. Бягай при своя приятел в Уесекс, но остави тук сестра си като заложница. Ако сториш това, ще бъда милостив. — Всъщност той не беше милостив, а практичен. Датчаните са свирепи воини, но далеч по-благоразумни, отколкото предполага репутацията им. Ивар жадуваше за кръв, но предпочиташе да се предадем без бой, защото тогава нямаше да загуби мъже. Не се съмняваше, че ще спечели сражението, но победата щеше да му коства шейсет или седемдесет души, а това бе екипажът на цял кораб и съответно бе съпроводено с високи разходи. Много по-изгодно бе да остави Гутред жив и да не плаща нищо. Сега той се извърна в седлото и подвикна на стоящия по-назад Рагнар.
— В странна компания се движиш, ърл Рагнар.
— Онзи ден убих Кяртан Жестокия — отвърна другият. — Дънхолм е вече мой. Чудя се дали сега да не убия и теб, та да не се опиташ да ми го вземеш.
Ивар се сепна от неочакваната новина и изгледа Гутред и мен, сякаш търсеше потвърждение, но нашите лица не издаваха нищо. Тогава сви рамене.
— Ти имаше вражда с Кяртан — рече на Рагнар — и това беше твой проблем, не мой. Бих те приветствал като приятел. В крайна сметка бащите ни бяха приятели, нали?
— Вярно е, бяха.
— Тогава защо да не подновим дружбата?
— Кой би искал да дружи с крадци? — намесих се аз.
Ивар ме стрелна със змийския си взор.
— Вчера гледах една коза да повръща — процеди — и повръщнята й ми напомни за теб.
— А аз пък гледах една коза да сере — не му останах длъжен — и онова, което излизаше от задника й, ми напомни за теб.
Ивар се изсмя презрително, но реши да не продължава с размяната на обиди. Синът му посегна към меча, но той вдигна властно ръка, за да предупреди младока, че моментът за убиване още не е настъпил.
— Махни се оттук — каза на Гутред. — Иди надалеч и ще забравя за съществуването ти.
— Козите говна ми напомниха за теб — рекох натъртено, — но мирисът им бе вкиснат като този на майка ти. А и как иначе да мирише една курва, раждаща крадци?
Наложи се придружителите на Ивар да удържат сина му, но той самият само ме изгледа мълчаливо.
— Мога да направя смъртта ти да се проточи три дни и три нощи — произнесе накрая.
— По-добре върни краденото — отвърнах — и приеми смирено присъдата на крал Гутред за престъплението си. Тогава може и да проявим снизхождение.
— Какво всъщност съм откраднал? — попита Ивар повече развеселен, отколкото обиден.
— Яздиш жребеца ми. Искам си го обратно още сега.
Той потупа Уитнер по шията.
— Щом пукнеш — ми каза, — ще ти одера кожата, ще я издъбя и ще си направя от нея седло. Така ще мога цял живот да пърдя отгоре ти. — После се обърна към Гутред: — Върви си и ми дай сестра си за заложница. Ще ти оставя няколко минути да си събереш ума. Не го ли направиш, ще ви избием до крак.
— Страхливец! — викнах подир него, но той ме игнорира. Врътна коня си и го пришпори назад към строената си войска. — Всички от рода Лотброк са страхливци — продължих. — Видят ли опасност, бягат. Какво стана, Ивар? Да не се напика от страх пред меча ми? Скотите те накараха да подмокриш гащите, а сега и аз!
Мисля, че споменаването на скотите преля чашата. Болезненият спомен за това поражение още бе свеж в паметта му, а подигравките ми допълнително натриха сол в раната. Вълчият нрав, който до момента бе успявал да контролира, изведнъж надделя. Той яростно дръпна юздите на Уитнер, причинявайки му болка, но жребецът послушно се обърна и Ивар изтегли дългия си меч. Препусна към мен, но аз се измъкнах встрани, насочвайки се под ъгъл към широкото пространство пред неговите редици. Тук исках да умре — пред очите на всичките си бойци. Той ме последва, но не атакува, а спря разгорещения си кон, който взе да рови с копито пръстта.
Ивар несъмнено вече съжаляваше, че е изгубил самообладание, но бе твърде късно. Мъжете и от двете армии станаха свидетели как ме гони с извадено оръжие през полето и сега не можеше просто да се оттегли от предизвикателството. Трябваше да ме убие, а не бе сигурен, че ще съумее да го стори. Храброст не му липсваше, но все още се възстановяваше от раните си, ставите го боляха, а и знаеше моята репутация.