Предимството му бе в Уитнер. Аз познавах добре това животно, което се сражаваше като истински воин. То щеше да нападне свирепо моя кон, а и мен самия, затова първата ми цел бе да съборя противника от седлото. Ивар ме наблюдаваше. Явно искаше аз да поема инициативата, но вместо да връхлетя върху него, аз се обърнах към войниците му.
— Ивар е крадец! — извиках, оставяйки Змийския дъх да виси на колана ми. — Най-обикновен кокошкар, който избяга от скотите като бито куче. Когато го намерихме, хленчеше като дете! — Засмях се и обходих с поглед строя. — Хленчеше, защото беше отнесъл пердаха, а в Шотландия всички го наричат Ивар Женчото. — Виждах с периферното си зрение, че заяждането върши работа и той отпуска юздите. — Крадец и страхливец! — провикнах се отново, като в същия момент обърнах коня с коляно и вдигнах щита. Уитнер се носеше насреща ми с бялнати очи и оголени зъби, като хвърляше пръст изпод огромните си копита.
— Уитнер! Уитнер! — викнах аз, щом се озова на няколко метра от мен, знаейки, че Ивар вероятно го е нарекъл другояче. Но животното явно помнеше старото си име или пък помнеше мен, защото наостри уши, тръсна глава и се поколеба. Аз насочих своя кон право към него, повдигнах се на стремената и използвах щита като оръжие, за да блъсна Ивар. Имаше риск аз да падна, а той да остане в седлото, но не смеех да пусна щита или меча си, за да го хвана с ръка. Вместо това наблегнах с цялата си тежест, като същевременно извиках още веднъж: — Уитнер! — Жребецът леко се извърна и това незначително движение, съчетано с моя натиск, бе достатъчно, за да прекатури Ивар. Аз също полетях на земята и се озовавах между двата коня. Моят неволно ме закачи с копито и ме запрати срещу задницата на Уитнер. Шляпнах го с плоското на меча, за да го прогоня, и веднага се наведох под щита, за да избегна атаката на Ивар. Той се съвзе от падането по-бързо от мен и замахна с всичка сила, вероятно очаквайки поне да ме зашемети. Лявата ми ръка, ранена от копието при Дънхолм, потръпна от удара, но удържа щита. Аз бях по-едър и силен от Ивар и успях благополучно да се изправя и да го отблъсна назад.
Той знаеше, че ще загуби. Беше достатъчно възрастен да ми бъде баща, а старите рани спъваха движенията му, но все пак си оставаше Лотброк, а тях ги учат да се бият още от сукалчета. От устата му излизаше ръмжене, а ударите на меча му се сипеха — ниски, високи, финтиращи, и аз не спирах да се движа и да ги парирам. Поемах ги с щита, но дори не се опитвах да им отвръщам, а вместо това само го дразнех.
— Ти си жалък дъртак — казвах. — Аз убих чичо ти, който беше същият нещастник като теб. Щом ти пусна кръвчицата, ще изкормя оня плъх, когото наричаш син, и ще нахраня гаргите с трупа му. Хайде, напъни се малко, само толкова ли можеш?
И той се напъна, но прекали и се подхлъзна върху мократа трева. Падна на коляно и аз имах пълната възможност да го съсека, както бе изгубил равновесие, а дръжката на меча му опираше в земята. Но вместо това се отдалечих и го оставих да стане. Всички датчани видяха как го правя, а после ме видяха и да захвърлям щита си.
— Ще му дам шанс — извиках. — Не че го заслужава, защото е мизерен крадец, но все пак ще му го дам!
— Ах ти, саксонско копеле — ревна Ивар и ми се нахвърли. Това бе неговият начин да се бие — атака, атака и пак атака. Опита да ме блъсне с щита, но аз отстъпих встрани, пуснах го покрай мен и го халосах по тила на шлема с плоското на Змийския дъх. Това го накара повторно да се препъне, а аз отново се отдалечих. Исках да го унижа.
— Ти ме направи роб — казах, докато той ме обикаляше предпазливо — и дори това не успя да свършиш като хората. Защо не вземеш да се предадеш?
— Кози син — просъска той и нападна светкавично. Престори се, че замахва към гърлото ми, но в последния момент свали острието, за да прониже лявото ми бедро. Избегнах движението му и го шляпнах с меча по задника.
— Сложи оръжие — предложих — и ще те оставя да живееш. Ще те затворя в клетка и ще те разкарвам из цял Уесекс, да те показвам на хората. Това е Ивар Иварсон от фамилията Лотброк, ще им казвам. Кокошкарят, който яде пердах от скотите.
— Копеле! — втурна се пак противникът ми, изпълнен с ярост и отчаяние, този път в опит да ме посече през корема с широк замах, но аз се дръпнах назад и дългият му меч просвистя на сантиметри от кожата ми. Докато той с пъшкане възстановяваше равновесието си, аз ударих с меча. Върхът проби щита му и опря в ризницата на гърдите му. Следващият удар го улучи странично по шлема и го накара да се олюлее, а третият със звън отхвърли оръжието му назад, така че той едва не го изтърва.