— Какво, да не си глътна езика? — попита презрително, сетне махна на двамата, които бяха довели жените. — Егил! Атсур! Свалете му шлема!
Вероятно смяташе, че е в безопасност, защото разполагаше с куп войници в селото, а аз бях сам. Че съм победен още преди неговите хора да са ме доближили. Единият от тях носеше копие, а другият посегна към меча си, но още преди да го изтегли наполовина от ножницата, Змийския дъх бе в ръката ми, а Уитнер се движеше. Той отдавна напираше да атакува и сега скочи със скоростта на Слейпнир, осмокракия кон на Один. Първо се заех с онзи отдясно, който вадеше меча. Змийския дъх се стовари отгоре му като мълнията на Тор и мина през шлема му, сякаш бе направен от брезова кора. Уитнер, подчинявайки се послушно на натиска на коляното ми, вече се извърташе към Свен, когато копиеносецът ме нападна отляво. Трябваше да забие острието си във врата или гърдите на коня, но вместо това се опита да ме наръга в ребрата. Жребецът се наведе рязко и тракна с огромните си зъби в лицето му. Мъжът залитна назад, избягвайки на косъм ухапването, препъна се и падна на тревата. Аз вече вадех крак от стремето и без да се занимавам повече с него, използвах инерцията, за да се стоваря върху Свен. Той в последния момент понечи да се изправи, но пейката му попречи и аз го повалих по гръб, като му изкарах въздуха от гърдите. Скочих бързо на крака и опрях върха на Змийския дъх в гърлото му.
— Егил! — викна Свен на войника, съборен от Уитнер, но онзи не посмя да се намеси, виждайки острието, притиснато в гушата на господаря си.
Болти хленчеше. Беше се напикал — усещах миризмата на урината и чувах как капеше по земята. Гелгил стоеше напълно неподвижно и ме наблюдаваше с изпито, безизразно лице. Хилд се усмихваше. Половин дузина войници ни бяха наобиколили, но не предприемаха нищо при вида на окървавения ми меч, заплашващ Свен. Уитнер бе до мен, пръхтеше разгорещено и ровеше с копито в опасна близост до главата му. Свен се взираше в мен с единственото си око, изпълнено с омраза и страх. Аз изведнъж отстъпих встрани и го изкомандвах:
— На колене!
— Егил! — възкликна пак умолително той.
Войникът с рошава черна брада и зеещи ноздри на мястото на носа, отсечен при някоя битка, насочи копието си.
— Мръднеш ли, господарят ти умира — предупредих го. Егил благоразумно отстъпи назад и аз прокарах острието си по бузата на Свен, пускайки струйка кръв.
— На колене! — повторих. Щом той се подчини, се наведох, извадих двата му меча от ножниците и ги положих на масата до шлема на баща си.
— Искаш ли да убиеш търговеца на роби? — попитах Хилд, посочвайки към мечовете. Не ми беше приятно Гелгил да стои зад гърба ми.
— Не — каза тя.
— Исеулт би го убила. — Исеулт бе предишната ми жена и нейна приятелка.
— Бог е наредил да не убиваме — заяви Хилд. Това бе една от заповедите на християнството, също толкова безсмислена според мен, колкото и да се заповядва на слънцето да върви от запад на изток.
— Болти — подвикнах вече на датски. — Убий търговеца на роби.
Онзи не помръдна. Беше твърде уплашен, за да изпълни заръката, но за моя изненада двете му дъщери излязоха напред и взеха мечовете на Свен. Гелгил опита да побегне, но масата му препречваше пътя. Едното момиче замахна яростно, улучи го по главата и той падна. Сетне с дружни усилия се заловиха да го кълцат. Не виждах какво става, защото бях зает да пазя Свен, но чувах виковете на мъжа, възклицанията на Хилд и виждах потресените лица на войниците пред себе си. Близначките пъшкаха и сумтяха от усилие. Отне им дълго време да довършат Гелгил и никой от войниците наоколо не се намеси. Всички стояха с извадени оръжия и ако поне един от тях имаше малко ум, щеше да разбере, че няма да посмея да убия Свен, защото от неговия живот зависеше моят живот. Резнех ли му гръкляна, щяха да ме направят на кайма. Но твърде много ги плашеше мисълта какво ще им стори Кяртан, ако синът му умре заради тях, а аз притисках меча достатъчно силно, за да го накарам да хърхори от ужас.
Зад мен касапницата най-сетне приключи. Рискувах да погледна през рамо и видях доволните, опръскани в кръв физиономии на близначките.
— Те са дъщери на Хел — казах на войниците наоколо. Хрумването беше удачно, защото Хел е противната, демонична богиня, властваща над труповете на мъртъвците, които не са загинали в битка. — А аз съм Торкилд и залите на Один са пълни с мъже, убити от мен! — Зрителите затаиха дъх, а Свен взе да трепери и аз се изпълних с вдъхновение. — Аз съм Торкилд Прокажения — продължих с дълбок, кънтящ глас — и съм мъртъв от много години, но Один ме изпрати от своите селения, за да взема душите на Кяртан и неговия син.