Те ми повярваха. Видях как неколцина докосват амулетите си, а един копиеносец дори падна на колене. Исках да убия Свен още тогава и може би трябваше да го сторя, но бе нужен само един скептичен глас, за да разкъса мрежата от магически измислици, която бях изтъкал. В момента се борех не за своето отмъщение, а за общата ни безопасност и се налагаше да избирам между двете.
— Ще оставя този червей да си върви у дома и да отнесе вестта за моето идване на баща си — казах. — Но вие ще тръгнете първи. Всички до един! Излезте извън селото и ще го пусна. Оставете пленниците си тук.
Войниците само ме гледаха като истукани и аз завъртях острието, карайки Свен да изпищи.
— Вървете! — викнах.
И те тръгнаха. Крачеха бързо, изпълнени с благоговеен страх. Болти гледаше любимите си щерки и примигваше на парцали. Казах на момичетата, че са се справили отлично и могат да вземат по шепа монети от масата. Те се върнаха при майка си, стискайки среброто и окървавените мечове.
— Добри деца са — подхвърлих на Болти, а той, без да отвърне нищо, заподтичва подир тях.
— Не ми даде сърце да го убия — промълви Хилд, сякаш засрамена от слабостта си.
— Няма значение — махнах с ръка. Държах меча опрян в гърлото на Свен, докато не се уверих, че хората му са се отдалечили на достатъчно разстояние на изток. Пленниците, най-вече млади момчета и момичета, останаха в селото, но никой от тях не смееше да ме доближи.
Изкушавах се да кажа истината на Свен, да му разкрия, че е бил унизен от един стар враг, но историята за Торкилд Прокажения бе твърде добра, за да я пропилявам. Щеше ми се да го питам и за Тира, сестрата на Рагнар-младши, но се боях, че ако е жива и проявя интерес към нея, няма да живее още дълго, затова си премълчах. Вместо това сграбчих Свен за косата и извих главата му назад, така, че да ме погледне право в забуленото лице.
— Дойдох тук, на средната земя, за да убия теб и баща ти — казах. — Ще те намеря отново, Свен Кяртансон, и следващия път ще взема душата ти. Аз съм Торкилд — онзи, който броди в нощта и оръжията са безсилни срещу мен, защото вече съм труп. Така че носи моите поздрави на баща си и му предай, че мъртвият мечоносец е пратен за него и че тримата заедно ще отплаваме със „Скидбладнир“ за Нифлхайм. — Нифлхайм бе страховитата бездна, където отиваха недостойно умрелите, а „Скидбладнир“ — корабът на боговете, способен да се сгъва и побира в кесия. После пуснах Свен, минах зад него и го ритнах в гърба така, че се строполи по лице. Вече можеше да изпълзи встрани, но не смееше да помръдне. Сега представляваше бито псе и макар да ме сърбяха ръцете да го довърша, прецених, че ще е по-добре да отнесе зловещата ми измислица на баща си. Кяртан щеше да узнае не само че Утред от Бебанбург се е появил в Йоферуик, но и че свръхестествено създание е дошло от отвъдното, за да го убие — а аз исках сънищата му да са изпълнени с кошмари.
Свен остана все така неподвижен, докато откачах тежката кесия от колана му и го лишавах от седемте сребърни гривни. Хилд отряза част от наметалото на Гелгил и оформи нещо като торба, в която изсипа монетите от подноса. Дадох й да носи и шлема на баща ми, след което се метнах отново на гърба на Уитнер. Потупах го по шията, а той тръсна глава и изцвили, сякаш разбираше колко добра работа е свършил.
Вече се канехме да тръгваме, когато странните събития взеха още по-чудат обрат. Някои от пленниците, осъзнавайки, че наистина са свободни, поемаха към моста над реката, докато други бяха толкова объркани или отчаяни, че тръгнаха на изток, подир войниците. В този момент изведнъж се разнесоха песнопения и от една от ниските каменни постройки се изнизаха редица фигури в раса. Бяха общо седем на брой — най-големите късметлии от всички в този ден, защото, както узнах впоследствие, омразата на Кяртан към християните действително била толкова силна, че убивал всеки свещеник или монах, без да се блазни от евентуалния откуп за тях. Заедно със седмината вървеше и един млад мъж, приблизително на моята възраст, окован в робски вериги. Висок, красив и добре сложен, но облечен в изпокъсани дрипи. Дългата му, къдрава коса бе толкова руса, че изглеждаше почти бяла, също както и ресниците. Имаше сини очи и гладка, загоряла от слънцето кожа. Лицето му изглеждаше изваяно от камък — толкова ясно изразени бяха скулите, челюстта и носът — и все пак твърдостта на чертите се омекотяваше от безгрижно изражение, предполагащо, че намира живота за постоянен източник на изненади и забавни приключения. Щом видя Свен да пълзи край копитата на коня ми, той заряза пеещите духовници и притича към нас, грабвайки пътьом меча на войника, когото бях убил. Държеше го неловко заради окованите си ръце, но това не му попречи да го вдигне над главата на Свен.