— Не — произнесох аз.
— Не? — Младежът ме погледна с открита, невинна усмивка и неволно изпитах симпатия към него.
— Обещах да му пощадя живота.
Русокосият размисли за секунда.
— Ти може да си обещал, но аз не съм.
Говореше на датски.
— Ако го убиеш, после аз ще трябва да убия теб.
— Защо? — попита онзи с искрица в очите. Не тревожно, а сякаш наистина искаше да знае.
— Защото такъв е законът.
— Но Свен Кяртансон не признава закони — изтъкна той.
— Става дума за моя закон. Освен това искам да отнесе съобщение на баща си.
— И какво по-точно?
— Че мъртвият мечоносец е дошъл за него.
Младият мъж наклони глава встрани, сякаш преценяваше духа на съобщението. Накрая явно го одобри, защото пъхна меча под мишница и с известен труд разхлаби връвта, пристягаща панталоните му.
— Можеш да отнесеш едно съобщение и от мен — каза на Свен, започвайки да пикае отгоре му — и то е следното: кръщавам те в името на Тор, на Один и на Локи!
Седмината духовници, сред които трима монаси и четирима свещеници, наблюдаваха тържествено церемонията, без да протестират срещу богохулството, съдържащо се в нея. Русокосият пика дълго време, като насочваше струята така, че да измокри цялата коса на Свен. Щом най-сетне свърши, се препаса отново и ме попита:
— Ти ли си мъртвият мечоносец?
— Да — отвърнах.
— Стига си хленчил — срита той Свен, сетне се обърна към мен с поредната ослепителна усмивка. — Тогава може би ще ме удостоиш с честта да ми служиш?
— Да ти служа? — учудих се. — И от къде на къде?
— Аз съм Гутред — каза той, сякаш това обясняваше всичко.
— Знам за Гутрум. Срещал съм и един-двама мъже, наречени Гутвер и Гутлак, но за първи път чувам за Гутред.
— Аз съм Гутред, синът на Хардикнут.
Името все още не ми говореше нищо.
— И защо трябва да служа на Гутред, сина на Хардикнут?
— Защото преди да дойдеш, бях роб. А сега… сега заради твоята поява съм крал! — Думите му излизаха с толкова ентусиазъм, че чак се задъхваше.
Усмихнах се под платнената маска.
— Добре, крал си, но на какво?
— На Нортумбрия, разбира се — дойде ведрият отговор.
— Вярно, така е — нададе ревностно глас един от свещениците.
Така мъртвият мечоносец срещна поробения крал, Свен Едноокия отпълзя при баща си, а събитията, връхлитащи Нортумбрия, ставаха все по-необичайни.
Глава втора
Когато плаваш в морето, понякога се случва да се отдалечиш твърде много от брега, да се надигне буря и теченията да те повлекат със злостна сила. Тогава вълните се разбиват на бяла пяна над бордовете и нямаш друг избор, освен да се оставиш на волята на боговете. Свиваш платната, преди да са се скъсали, и прибираш веслата, защото са безполезни срещу стихията. Мълвиш молитви, гледаш причернялото небе, слушаш воя на вятъра, търпиш брулещия дъжд и само се надяваш корабът да не се обърне или натъкне на подводна скала.
Така се чувствах и аз в Нортумбрия. Едвам избягал от лудостта на Хротуерд в Йоферуик, бях унизил Свен, който сега щеше да жадува смъртта ми повече от всичко на света — стига естествено да вярваше, че мога да бъда убит. Не смеех да остана в средната част на кралството, където враговете ми бяха твърде многобройни, нито да отида на север към Бебанбург, моята собствена земя. Там чичо ми ежедневно се молеше да умра и да го оставя законен наследник на заграбеното, а аз не исках да улеснявам сбъдването на желанията му. Така омразата на Кяртан, жаждата за мъст на Свен и злобата на чичо ми Елфрик бяха ветровете и вълните, запратили ме на запад, към хълмовете на Кумбраланд.
Следвахме римската стена, която ги пресичаше. Тази стена е удивително съоръжение, минаващо през цялата земя, от море до море. Направена е от камък и следва долини и възвишения, без да прекъсва, брутална и безмилостна. Срещнахме един пастир, който никога не бе чувал за римляните и смяташе, че е построена от древни гиганти и че когато настъпи краят на света, през нея ще нахлуят варварите от Севера, носейки със себе си смърт и разруха. Сетих се за това пророчество същата вечер, докато наблюдавах как една вълчица тича с изплезен език по стената. Тя ни хвърли бегъл поглед, после скочи от нея и побягна в южна посока. В наши дни зидарията е цялата изронена, между камъните растат цветя, а горната част е покрита с дебел слой торф, но все пак гледката е поразителна. Днес също умеем да строим каменни сгради от рода на църкви, манастири или домове на велможи, но подобна стена изобщо не е по силите ни. А и не беше само тя. Покрай нея минаваше широка канавка, а отвъд канавката — гладък, застлан с плочи път. На всеки няколко километра се издигаше наблюдателница, а два пъти на ден подминавахме укрепления, приютявали навремето римските войници. Покривите на казармите им отдавна бяха изчезнали и сега те бяха дом на гарвани и лисици, макар че в една такава постройка открихме гол мъж с дълга до кръста коса и сплъстена, сива брада. Беше много стар — твърдеше, че е над седемдесетгодишен. Беше неприятна гледка, само кирлива кожа и кости, но Уилибалд и седмината духовници, които бях спасил от Свен, коленичиха пред него, защото бил прочут отшелник.