— Навремето е служил като епископ — довери ми Уилибалд, след като получи благословията на кльощавото същество. — Имал е богатство и почести, челяд и слуги, но е пожертвал всичко, за да служи на Бог в уединение. Истински светец.
— А не допускаш ли, че просто му хлопа дъската? — попитах. — Или че има зла и проклета жена, от която е избягал?
— Той е откликнал на зова господен и с времето ще бъде канонизиран, помни ми думата!
Хилд бе слязла от коня и ме гледаше умолително. Явно копнееше също да получи благословията на отшелника и искаше моето разрешение. В крайна сметка не бе моя работа какво ще прави, затова свих рамене. Тя моментално коленичи пред похотливо хилещия се старец, който се почеса по чатала и положи кръстния знак върху двете й гърди, като натискаше силно с пръсти, за да опипа зърната й. Изпитах силно желание да сритам дъртото копеле и още сега да го пратя в редовете на мъчениците. Той продължи, като положи ръце върху косата й и взе да бръщолеви някакви молитви. Хилд тръпнеше от възторг, а накрая се изправи просълзена от благодарност. Старецът ме изгледа злобно изпод вежди и протегна костелива длан, сякаш очакваше да му платя за услугата. Вместо това му показах чука на Тор и той изсъска проклятие измежду двата жълти зъба, останали в устата му. После го оставихме на пустото мочурище под унилото небе да фъфли своите молитви.
След като минахме северно от стената, се разделих с Болти. Той вече беше в безопасност, защото това бе територия на Бебанбург, патрулирана от войниците на Елфрик, а също на датчаните, живеещи върху моята земя. Аз продължих на запад покрай стената в компанията на отец Уилибалд, Хилд, крал Гутред и седмината освободени духовници. Бях успял да разкъсам оковите на Гутред и сега кралят роб яздеше кобилата на Уилибалд с две железни гривни, от които висяха по няколко брънки ръждива верига. Той бъбреше непрестанно.
— Това, което трябва да направим — заяви на втория ден от пътуването, — е да съберем армия в Кумбраланд, с която да прекосим хълмовете и да превземем Йоферуик.
— А после? — попитах.
— Продължаваме на север! — възкликна възторжено той. — На север! В наши ръце ще падне Дънхолм, а после и Бебанбург. Не ти ли харесва идеята?
Разкрих на Гутред истинското си име, като му казах, че съм законният владетел на Бебанбург, а също и че той никога не е бил превземан.
— Значи е здраво укрепен, а? — отвърна Гутред. — Подобно на Дънхолм? Е, ще видим, щом му дойде времето. Но, разбира се, трябва първо да довършим Ивар. — Той говореше така, сякаш да се победи най-могъщият военачалник в Нортумбрия е детска игра. После изведнъж му хрумна друго. — А защо да не сключим сделка с Ивар? Знам, че той има син, а аз имам сестра за женене. Ако ме признае за крал, може да станем съюзници.
— Откъде знаеш, че някой вече не е взел сестра ти, докато си бил в плен? — прекъснах го.
— Че кой ще я вземе? Тя прилича на кобила в лицето.
— Кобила или не, щом е дъщеря на Хардикнут, надали ще липсват кандидати.
— Докато баща ми беше жив, да. Но сега? — Гутред поклати неуверено глава.
— Нали сега ти си крал? — Естествено, не вярвах нито за миг на измислицата му, но нищо не пречеше да се поразвлека.
— Вярно! Значи все пак ще я искат, нали? Въпреки лицето й.