— Наистина ли прилича на кобила?
— Е, малко — направи гримаса Гутред. — Но не е съвсем за изхвърляне. А и е крайно време да се задоми. Трябва вече да е на петнайсет или шестнайсет! Мисля, че синът на Ивар ще е добра партия. Така двамата ще сключим съюз, а той ще ми помогне да се справя с Кяртан. А също да дадем един добър урок на копелетата от Страт Клота.
— Виж, с това съм съгласен — отбелязах.
— Те убиха баща ми, представяш ли си? А мен превърнаха в роб! — Той се ухили широко.
Хардикнут, бащата на Гутред, бе датски ърл, установил се в Кеър Лигалид, главния град на Кумбраланд. Хардикнут се беше провъзгласил за крал на Нортумбрия — малко самонадеяно, но западно от хълмовете се случваха странни неща. Човек можеше да се провъзгласи и за крал на луната, ако пожелае, без никой извън Кумбраланд да му обърне и най-малко внимание. Хардикнут не бе представлявал заплаха за по-големите владетели около Йоферуик. Всъщност не бе представлявал заплаха за никого, защото Кумбраланд бе едно диво и тъжно място, вечно нападано от норвежците откъм Ирландия, а също от ужасяващите диваци от Страт Клота. Кралят на последните, Еохайд, спореше за титлата крал на Шотландия с Аед — същият, срещу когото се биеше Ивар.
Баща ми обичаше да казва, че наглостта на скотите няма край. Те имаха претенции към земите на Бебанбург и преди да дойдат датчаните, семейството ми постоянно се сражаваше с тях. Като дете ме бяха учили, че шотландските племена са много, но двете най-близки до Нортумбрия са самите Скоти, в момента предвождани от Аед, и онези от Страт Клота, които живееха на западния бряг и никога не припарваха до Бебанбург. Затова пък нападаха Кумбраланд и преди две години Хардикнут, решавайки да ги накаже, бе повел малка армия към планините на север. Там Еохайд му беше устроил засада и го бе убил, а сина му бе поробил.
— Защо не е убил и теб? — попитах.
— Трябваше — съгласи се с усмивка Гутред, — но отначало не знаеше кой съм, а докато разбере, жаждата му за кръв вече бе преминала. Затова просто ми тегли един хубав бой, а после каза, че ще съм негов роб. Обичаше да ме гледа как му чистя нощното гърне. Идеята бе да ме унизи допълнително, разбираш ли?
— Като те направи домашен прислужник?
— Защото е женска работа — поясни Гутред. — Но си имаше и хубава страна. Прекарвах цялото си време сред момичета, което ми допадаше.
— И защо избяга от Еохайд?
— Не съм. Гелгил ме купи от него. При това плати доста скъпо — рече с гордост младежът.
— Защо, за да те продаде на Кяртан? — попитах.
— О, не! Канеше се да ме продаде на свещениците от Кеър Лигалид! — той кимна към седмината мъже в раса, отървали кожата заедно с него. — Спазарили се за мен предварително, но Гелгил качил цената, а после те се натъкнали на Свен, който естествено ги пленил. Баща му Кяртан искаше да ме върне обратно в Дънхолм, а Гелгил не смееше да му се опълчи, така че всички бяхме обречени, докато ти не се появи.
Това не бе съвсем лишено от смисъл и аз продължих да разпитвам, докато не сглобих цялата история. Оказваше се, че Гелгил, известен и от двете страни на границата като търговец на роби, бе купил Гутред от Еохайд за безбожна сума не защото струваше толкова, а защото свещениците го бяха наели да го стори.
— Двеста шилинга, осем вола, два чувала малц и един обкован със сребро рог, толкова платиха за мен — заяви с достойнство младежът.
— И на Гелгил не му се е досвидяло?
— Той играеше само като посредник в сделката. Парите не бяха негови.
— А чии?
— На свещениците. Трябва да са опоскали среброто от цял Кумбраланд.
— Но защо Еохайд се е съгласил да те продаде?
— Защо не, на толкова висока цена?
— Нали е убил баща ти. Твой дълг е да му отмъстиш и той чудесно го знае.
— Мисля, че ме харесваше — отвърна Гутред и аз му повярвах, защото в него наистина имаше нещо харизматично. Гледах го всеки ден и присъствието му не носеше нищо освен щастие, а в неговата компания целият живот изглеждаше някак по-ведър. — До самия край ме караше да му чистя гърнето, но престана да ме рита всеки път, щом се наведях. А също обичаше да си говорим.
— За какво?
— О, за всичко! За боговете, за времето, за лова и риболова, за това как се прави хубаво сирене, за жените… Той не ме считаше за боец и всъщност бе прав. Естествено, аз съм крал и като такъв трябва да предвождам хората си, но не ме влече. Еохайд ме накара да се закълна, че никога няма да тръгна на война срещу него.