— И ти се закле?
— Разбира се! Аз също го харесвах. Може да му отвличам добитъка и да убивам всички мъже, които изпрати в Кумбраланд, но това не е война, нали?
И така, Еохайд бе прибрал парите на църквата, а Гелгил бе отвел Гутред на юг в Нортумбрия, но вместо да спази условията на сделката и да го предаде на свещениците, бе свърнал на изток, преценявайки, че може да спечели повече, ако го предложи на Кяртан. Свещениците бяха тръгнали по петите му, настоявайки да си приберат стоката, и тогава всички заедно се бяха натъкнали на Свен, който пък бе видял собствен шанс да спечели от Гутред. Младежът бе син на Хардикнут и законен наследник на Кумбраланд, което означаваше, че струва значителен откуп. Свен бе планирал да го отведе в Дънхолм, където несъмнено е щял да убие божиите служители. Но се бях появил аз с лице, увито в черен плат, и ето че сега Гелгил бе мъртъв, Свен прогизнал в пикня, а Гутред — свободен.
Разбирах всичко това, но не виждах защо седем саксонски духовници ще идват чак от Кеър Лигалид да платят цяло състояние за Гутред, който бе не само датчанин, но и езичник.
— Защото съм техен крал, разбира се — обясни ми Гутред, сякаш това бе най-очевидното нещо на света. — Макар че и аз самият вече не се възприемах като такъв, след като Еохайд ме плени. Но щом това е желанието на християнския Бог, кой съм аз, та да му противореча?
— Техният Бог те иска за крал? — повдигнах учудено вежди.
— Да — рече сериозно Гутред. — Защото съм избраният. Смяташ ли, че трябва да се покръстя?
— Не.
— Аз пък мисля, че трябва, просто за да покажа признателност. Боговете не обичат неблагодарниците, нали?
— Това, което боговете обичат — отвърнах, — е хаосът.
В този ден боговете бяха доволни.
Кеър Лигалид представляваше жалка гледка. Норвежците го бяха ограбили и опожарили две години по-рано, след смъртта на бащата на Гутред, и той така и не беше възстановен. Останките му се намираха основно на южния бряг на река Хедене, където водната преграда бе предоставила известна защита от мародерстващите скоти. Тя обаче не бе спряла последващия рейд на викингите, пристигнали с флотата си нагоре по течението. Те бяха обрали всичко по-ценно, изнасилили жените, които им хванат окото, избили безполезните мъже и взели останалите като роби. Тези викинги идваха от селищата си в Ирландия и бяха врагове със саксонците, ирландците, скотите и дори понякога със собствените си братовчеди датчаните, които не бяха пощадили в Кеър Лигалид. Пристигнахме по здрач и минахме през порутените порти, навлизайки в порутеното селище. Дъждът, ръмял през целия ден, най-сетне престана и изпод червеникавите облаци на запад надникнаха мъждиви слънчеви лъчи. Те озариха ризницата ми, лъскавия шлем с озъбената вълча глава, гривните по ръцете ми и дръжките на двата меча и някой извика, че кралят идва. Аз наистина приличах на крал в пълното си бойно снаряжение, яхнал буйния Уитнер, който час по час мяташе грива и риеше земята с копита.
Въпреки окаяното си състояние градът гъмжеше от народ. Тук-таме се срещаха възстановени сгради, но повечето хора се тълпяха в овъглените руини заедно с добитъка си. Нямаше начин това да са оцелелите от нашествията — бяха твърде многобройни. Оказа се, че са жители на Кумбраланд, доведени в Кеър Лигалид от своите свещеници с обещание за идването на нов крал. И ето че сега от изток пристигаше величествен воин на черен кон, с озарени от залязващото слънце доспехи.
— Кралят, кралят! — подеха още гласове и от пепелищата и импровизираните заслони наизлизаха мъже, жени и деца, за да ме зяпат. Уилибалд се мъчеше да разсее заблудата, но думите му, изречени на уесекски, се губеха сред всеобщата врява. Очаквах Гутред също да протестира, но вместо това той нахлупи качулката на главата си и досущ заприлича просто на поредния свещеник. Някои от зрителите коленичеха при преминаването ни, а сетне ставаха и тръгваха подир нас. Хилд се смееше, а аз я улових за ръка, та да язди до мен като кралица. Тълпата растеше все повече с приближаването ни до билото на ниския хълм, където бе построена голяма нова сграда. Очаквах, че е някакъв палат, но се оказа църква, от чиито двери излязоха свещеници и монаси, за да ни приветстват.
В Кеър Лигалид цареше лудост. Различна от тази в Йоферуик, където се лееше кръв, но все пак лудост. Жени плачеха, мъже викаха, деца се кокореха с пръст в уста. Майки ми протягаха бебетата си, да ги докосна за късмет.
— Трябва да спреш това! — рече Уилибалд, успял да ме настигне и да се хване за дясното ми стреме.