— Защо?
— Защото тези хора са в грешка, разбира се! Гутред е кралят!
— Че какво пречи аз да стана крал? — произнесох бавно, сякаш идеята току-що ми бе хрумнала.
— Утред! — възкликна потресено Уилибалд.
— Не виждам с какво съм по-лош. Имам си потекло и всичко останало.
— Гутред е кралят! Сам абатът го е провъзгласил!
Така бе започнала лудостта в Кеър Лигалид. Градът бил свърталище на гарги и диви зверове, докато отвъд хълмовете, от Линдисфарена, не се появил абат Едред. „Линдисфарена“, разбира се, е манастирът недалеч от Бебанбург. Разположен е на източния бряг на Нортумбрия, докато Кеър Лигалид се намира в западния й край. Абатът, прогонен от датските нашествия, дошъл в Кеър Лигалид и построил новата църква, пред която се намирахме. А също така видял Гутред в своите сънища. Днес, разбира се, всеки нортумбриец знае историята за това как свети Кътбърт се явил на абат Едред и му посочил бъдещия крал, но тогава, в деня на пристигането на Гутред в Кеър Лигалид, тя звучеше просто като поредната лудост в един побъркан свят.
Хората не спираха да ме величаят, затова Уилибалд се обърна и викна на Гутред:
— Кажи им да престанат!
— Народът иска крал — отвърна онзи, — а Утред прилича на такъв. Нека обере лаврите за момента.
Неколцина млади монаси, въоръжени със сопи, държаха разбунената тълпа далеч от църковните двери. Едред бе обещал чудо и народът от дълго време чакаше то да се случи, затова и реагираше така на появата ми. А аз действително приличах на славен воин. През целия си живот съм следвал пътя на меча. Ако съм имал избор, което неведнъж се е случвало, всеки път съм предпочитал да извадя оръжието, вместо да реша спора с думи. Повечето хора не са устроени така. Те жадуват мир. Искат да гледат как растат децата им, да сеят семена и да знаят, че ще доживеят жътвата, да се кланят на своите богове, да се грижат за семейството си и никой да не ги закача за нищо. Но съдбата бе решила да живеем във времена, раздирани от насилие. Датчаните се появиха покрай бреговете ни на своите дълги кораби, увенчани със зверски глави, за да грабят и поробват, да насилват и убиват. В Кумбраланд, която е най-дивата част от саксонските земи, безчинстваха не само те, но също норвежците и скотите и никой не можеше да бъде спокоен за утрешния ден. Мисля, че щом разрушиш мечтите на някого, запалиш дома му, опропастиш реколтата му, изнасилиш дъщерите му и поробиш синовете му, ти пораждаш лудост. Разправят, че при свършека на света боговете щели да се опълчат един срещу друг, хората да обезумеят, реките да потекат алени от кръв, небето да се изпълни с писъци, а великото дърво на живота да се сгромоляса с гръм, който да бъде чут и до най-далечните звезди, но всичко това тепърва предстои. А тогава, през 878-ма година, когато бях още млад, в Кеър Лигалид вилнееше просто малка лудост. Тя беше лудостта на надеждата, на вярата, че един крал, появил се в нечий сън, ще сложи край на хорските страдания.
Абат Едред чакаше в края на кордона от монаси и щом конят ми стигна до него, вдигна ръце към небето в знак на благодарност. Беше висок мъж, стар и беловлас, с изпито, сурово лице, ястребови очи и — нещо странно за свещеник — препасан на пояса меч. Не можеше да види лицето ми, скрито зад шлема, но дори след като го свалих, продължи да ме смята за краля. Вторачи се в мен, сетне свали ръце и направи нисък поклон.
— Добре дошъл, господарю — изрече с гръмлив глас. Монасите край него паднаха на колене. — Добре дошъл! — повтори той.
Това беше забавен момент. Все пак Едред бе назовал Гутред за крал под предлог, че свети Кътбърт му го е показал насън. А ето че сега вземаше мен за богопомазания, което означаваше, че или Кътбърт му е показал погрешно лице, или Едред е лъжливо копеле. А може би свети Кътбърт беше лъжливото копеле. Във всички случаи чудото — а сънят на Едред категорично се възприемаше за чудо — бе крайно подозрително. Веднъж разправих случката на един свещеник, а той отказа да ме слуша. Само ми изшътка, прекръсти се и хукна да си казва молитвите. Целият живот на Гутред бе предопределен от един сън, а истината бе, че Едред не можа да го разпознае, макар днес никой да не ми вярва за това. Уилибалд, разбира се, подскачаше наоколо като ужилен и се мъчеше да поправи заблудата, докато не го цапнах зад тила да престане. После посочих Гутред, който вече бе свалил качулката си, и казах на Едред:
— Ето това е вашият крал.
За секунда той остана като втрещен, после лицето му се сгърчи от безсилна ярост, защото разбра — може би единствен сред присъстващите, — че измамата му може да бъде разкрита. Но бързо съумя да се овладее, поклони се на Гутред и повтори приветствието. Онзи отвърна с обичайната си приветливост, след което двама монаси бързо му помогнаха да слезе от коня и го поведоха в църквата. Ние ги последвахме, като аз наредих на някои от пазачите да държат Уитнер и кобилата на Хилд. Те отначало се възпротивиха, защото също искаха да видят какво ще стане в храма, но мирясаха, след като ги заплаших, че ще им счупя остриганите темета, ако животните се изгубят.