Едред ни удостои с проповед, която, за щастие, не трая дълго, макар че я изнесе и на двата езика. Датският му куцаше, но все пак бе достатъчен, за да извести сънародниците на Гутред, че Бог и свети Кътбърт са го избрали да властва над тези земи и че славата неизбежно ще го следва по петите. После отведе новокоронясания в средата на храма, където се бяха скупчили доста монаси. Щом те се отместиха да им сторят път, в мъждивата светлина се разкриха три сандъка, заобиколени от горящи и пропукващи свещи.
— Сега кралят ще положи обет! — обяви Едред на присъстващите. Повечето християни коленичиха и дори част от езичниците датчани последваха примера им. Моментът трябваше да бъде внушителен, но Гутред наруши цялата тържественост, като се озърна към мен и се провикна:
— Утред, ела! И ти трябва да си тук!
Едред се наежи, но Гутред бе непреклонен, защото трите сандъка го тревожеха. Бяха украсени с позлата, имаха тежки метални закопчалки, а и потрепващите светлинки наоколо го навеждаха на мисълта, че става дума за някаква християнска магия, затова предпочиташе да сподели риска с мен.
— Как те нарече той, Утред ли? — изгледа ме подозрително абат Едред.
— Лорд Утред командва моята гвардия — вирна нос Гутред. Това ме произвеждаше в командир на нещо несъществуващо, но запазих сериозна физиономия. — Затова ако ще се полагат обети, той трябва да ги полага заедно с мен.
— Утред — повтори с хладен тон абатът. Нямаше как да не знае името, защото идваше от манастира на остров Линдисфарена, разположен насред бащините ми земи.
— Аз съм Утред от Бебанбург — казах достатъчно гръмко, за да се чуе във всяко кътче на църквата. Вестта предизвика сподавен шепот сред монасите. Някои се прекръстиха, а други ме загледаха с нескрита ненавист.
— Какво общо имаш с този човек? — обърна се абатът към Гутред.
— Той ме спаси и е мой приятел — отвърна младежът.
Едред също направи кръстния знак. Не му се нравех още от самото начало, когато ме бе сбъркал с краля от пророческия си сън, но сега кипеше от омраза към мен, защото от семейството ми се очакваше да брани манастира „Линдисфарена“, който сега лежеше в руини, докато Едред, неговият абат, бе прокуден в изгнание.
— Елфрик ли те изпраща? — ме попита.
— Чичо ми Елфрик — изрекох презрително — е самозванец, крадец и глупак. Един ден ще разпоря вонящия му търбух и ще го пратя под дървото Игдрасил, та драконът Нидхьог да се нахрани с него.
Едва тогава на абата му просветна.
— Значи ти си синът на лорд Утред — рече, плъзвайки взор по гривните на ръцете ми, скъпата броня, дръжките на мечовете и чука на Тор около врата ми. — Момчето, отгледано от датчаните.
— Аз — отвърнах саркастично — съм момчето, убило Уба Лотброксон край южното море.
— И както вече казах, е мой приятел — настоя Гутред.
Абат Едред потръпна, после леко склони глава, сякаш да покаже, че се примирява с неизбежното.
— Добре, но ще се закълнеш във вярност на крал Гутред — изръмжа към мен.
Репликата ме завари неподготвен. Клетвите са сериозно нещо. Ако изпълнех искането, вече нямаше да съм господар на себе си. Щях да се превърна в собственост на този новоизлюпен крал, длъжен да му се подчинявам и да му служа на живот и смърт до сетния си ден, а от тази мисъл ми призляваше. Гутред забеляза колебанието ми и се усмихна.
— Аз ще те освободя — прошепна на датски, давайки ми да разбера, че и той като мен приема цялата церемония на шега.
— Заклеваш ли се? — попитах.
— Да пукна, ако лъжа!
— Пристъпваме към полагане на обетите — оповести Едред в опит да възвърне поне част от тържествената обстановка в църквата, която сега бръмчеше като кошер. След няколко кръвнишки погледа от негова страна паството поутихна и той отвори единия от двата по-малки сандъка. В него имаше книга в подвързия, обсипана със скъпоценни камъни.
— Това е голямото евангелие на Линдисфарена — рече благоговейно абатът, като извади книгата и я вдигна високо, така че оскъдната светлина заигра по камъните. Монасите се закръстиха усърдно, а той подаде тежкия том на стоящия отстрани свещеник, който го пое с треперещи ръце. После се наведе към втория малък сандък. Щом вдигна капака, отвътре се показа съсухрена отрязана човешка глава със затворени очи. Гутред неволно трепна от отвращение и боейки се от магия, ме улови за дясната ръка.
— Това са мощите на свети Осуалд — каза Едред с пресекващ от вълнение глас. — Някога крал на Нортумбрия, а сега блажен светец, възнесъл се при всемогъщия Бог.