Освободих се от хватката на Гутред и пристъпих напред, за да погледна по-добре. Навремето, преди двеста години, Осуалд бе царувал не само над Бебанбург, но и над цяла Нортумбрия. Бе загинал в битка срещу мерсийците, които го насекли на късове, затова се чудех как главата му е останала цяла след касапницата. Бузите й бяха хлътнали, а кожата — пергаментова, но инак изглеждаше съвсем непокътната. Косата бе дълга и сплъстена, а вратът увит в парче пожълтял плат. Челото бе увенчано с диадема от позлатен бронз. Мумифицираните устни се бяха свили, разкривайки няколко от зъбите.
— Възлюбени свети Осуалд, пази ни, напътствай ни и се моли за нас — рече, кръстейки се, Едред. Монасите, паднали на колене, се кланяха безспир. — Свети Осуалд — продължи абатът — е воин господен и докато той е на наша страна, нищо не може да ни се опълчи.
После той се обърна към последния и най-голям сандък. Църквата притихна. Християните бяха наясно, че изваждайки на показ тези реликви, Едред призовава небесните сили за свидетели на обетите, докато езичниците датчани, макар и да не разбираха докрай какво се случва, бяха впечатлени от магията, изпълнила просторната сграда. И кулминацията на тази магия явно тепърва предстоеше, защото монасите се бяха проснали по корем върху пръстения под. Едред се молеше горещо, мърдайки безмълвно устни край последния сандък. Ръцете му бяха сключени, а очите — вдигнати към гредите на тавана, край които пърхаха врабчета. Молитвата му продължи дълго. Накрая той дръпна двете тежки бронзови закопчалки и вдигна масивния капак.
В сандъка лежеше труп. Беше увит в ленено платно, но очертанията на тялото се виждаха ясно. Гутред пак ме улови за ръка, сякаш можех да го предпазя от магиите на Едред. Абатът междувременно отгърна внимателно платното. Отдолу се показа мъж в бяла епископска одежда, с бродирано наметало отгоре. Лицето му бе покрито с малка квадратна кърпа, обточена със златна нишка, а от главата бе паднала смачкана митра. Златен кръст, украсен с гранатови камъни, лежеше полускрит от ръцете, сключени молитвено върху гърдите. На един от костеливите пръсти имаше пръстен с рубин. Някои от монасите се задъхваха, сякаш не можеха да понесат светата сила, струяща от трупа. Дори Едред бе леко пребледнял. Той опря чело в ръба на ковчега, сетне вдигна глава и ме погледна.
— Знаеш ли кой е това?
— Не — отвърнах.
— В името на Отца и Сина и Светия дух — с пресекващ глас абатът улови крайчеца на златотканата кърпа и я дръпна, разкривайки восъчно лице, осеяно с по-тъмни петна — това е самият свети Кътбърт. Най-прославеният, най-блажен и възлюбен от всички небесни застъпници. О, мили боже, спаси и помилуй нас, грешните. — И той, коленичил на пода, се заклати напред-назад.
До десетгодишна възраст аз бях отгледан с истории за свети Кътбърт. Знаех как той научил хор от тюлени да пее псалми, а орлите му носели храна на един малък остров недалеч от Бебанбург, където се усамотил за известно време. С молитвите си можел да усмирява бурите и така избавил безброй моряци от удавяне. Ангелите слизали да си приказват с него. Веднъж спасил цяло семейство, като заповядал на пламъците, обхванали къщата им, да се върнат в ада, откъдето са дошли. Имал навика посред зима да влиза до шия в леденото море. Стоял така по цяла нощ и се молел, а на сутринта, щом излезел на плажа, монашеското му расо било още сухо. В безводни години карал извори да бликват от съсухрената земя, а ако птиците крадели новозасетия ечемик, им нареждал да го върнат обратно в браздите и те го слушали. Или поне така разправяха.
Положително беше най-таченият светец на Нортумбрия — онзи, който бдеше над нас и към когото насочвахме молитвите си, за да може да ги прошепне в ухото на Бога. А ето че сега лежеше в резбования и позлатен дървен сандък, изпънат по гръб, с чернеещи ноздри, хлътнали бузи и леко зяпнала уста, в която изсъхналите венци бяха оголили редките зъби така, че приличаха на кучешки. Един дори бе счупен. Клепачите на очите бяха затворени. Моята мащеха имаше гребен, за който се твърдеше, че принадлежал на светеца. Тя все се хвалеше как намерила в него косми, които имали цвят на чисто злато, но косата на този мъртвец бе черна като катран. Дълга, права и зализана назад от високото чело към монашески остриганото теме. Едред внимателно наложи митрата върху главата му, сетне се наведе и целуна рубинения пръстен.
— Забележете — каза с проникновен глас, галейки едната от костеливите ръце — как плътта е незасегната от тление. Това е истинско чудо и безспорен знак за святост. — Той се наведе пак и този път целуна светията право в полуотворените, пепеляви устни. — О, преблажени Кътбърт, напътствай ни и ни води към слава в името на онзи, който умря на кръста заради нас и от чиято дясна страна сега седиш ти във вечно великолепие и блясък, амин!