— Амин! — повториха монасите. Най-близките се бяха надигнали от пода, за да видят нетленните мощи, и повечето плачеха, съзерцавайки жълтеещото лице.
— Пред теб, млади човече — обърна се отново към мен Едред, — е духовната сила на Нортумбрия. В тези сандъци са заключени нашите чудеса, нашите съкровища, нашата слава, светините, посредством които общуваме с Бога и търсим неговата закрила. Докато те са в безопасност, и ние сме в безопасност. А някога — тук той се изправи и гласът му стана суров — всички те бяха под закрилата на господарите на Бебанбург, но тази закрила им изневери! Езичниците връхлетяха, изклаха монасите, а обитателите на крепостта се скриха зад нейните стени, вместо да излязат и да се бият с тях. Но нашите предци съхраниха Христа в сърцата си и оттогава ние бродим из пустошта, носейки символите на вярата със себе си. И един ден ще построим велик храм, а светлината на тези реликви ще озарява обетованата земя. Към тази земя аз водя своя народ! — Той махна с ръка, сочейки тълпите извън църквата. — Бог ми е пратил армия и тази армия ще триумфира, но не аз ще я водя в битка. Всевишният и свети Кътбърт ме дариха с видение, в което ми показаха нейния предводител, нашия крал. Показаха ми крал Гутред!
Тук абатът улови ръката на Гутред и я вдигна високо, предизвиквайки овациите на множеството. Самият Гутред имаше по-скоро слисан, отколкото царствен вид, а аз просто сведох очи към покойния светец.
Знаех, че приживе Кътбърт е бил епископ и игумен на манастира в Линдисфарена — островът, разположен северно от Бебанбург. Почти двеста години тялото му бе лежало в манастирската крипта, докато викингските атаки не бяха станали твърде застрашителни. За да спасят светите мощи, монасите ги бяха отнесли във вътрешността на страната и оттогава бродеха с тях из цяла Нортумбрия. Едред негодуваше, задето моето семейство не бе защитило манастира и обитателите му, но силата на Бебанбург, кацнал върху издадената над вълните скала, бе именно в неговата недостъпност. Само глупак би напуснал стените му, за да се бие. Ако трябваше да избирам дали да запазя Бебанбург, или да спася някаква реликва, с лекота бих се простил с целия християнски календар. Съсухрени трупове на светци има под път и над път, но непревземаеми крепости се срещат рядко.
— Представям ви — извика Едред, все още държейки ръката на Гутред — краля на Халиверфолкланд!
Краля на какво? За миг помислих, че слухът ми изневерява, но не. Едред действително бе казал Халиверфолкланд, което означаваше Земя на народа на светеца. Явно това име бе избрал за кралството на Гутред, а под „светец“, естествено, се разбираше блаженият Кътбърт. Дотук добре, но всеки владетел на тази земя щеше да се окаже като овца сред вълци. Вълците бяха Ивар, Кяртан и моят чичо. Те разполагаха с истински армии от обучени войници, докато Едред се надяваше да сътвори чудо от една мечта. И все пак за момента Кеър Лигалид бе най-доброто ми убежище в Нортумбрия. За да ме намерят тук, моите врагове трябваше първо да прекосят хълмовете, а освен това лудостта започваше да ми се нрави. В лудостта се крие промяна, а в промяната се крие шансът за богатство.
— А сега — Едред пусна Гутред и се обърна към мен — ти ще се закълнеш във вярност към нашия крал и страната му.
Гутред ми смигна крадешком и аз покорно коленичих, посягайки към десницата му, но Едред ме спря.
— Ще се закълнеш на светеца.
— На светеца?
— Положи ръце върху пресветите ръце на Кътбърт — нареди абатът — и произнеси словата.
Подчиних се и усетих под пръстите си големия пръстен с рубина. Побутнах камъка, за да видя дали няма да се разклати, но той изглеждаше здраво закрепен в обкова си.
— Обещавам да бъда твой последовател и да ти служа вярно — казах на трупа. Помъчих се да завъртя целия пръстен, но костеливите, мъртви пръсти се бяха вкопчили в него.
— Заклеваш ли се в живота си? — попита строго Едред.
Направих сетен опит, но пръстенът все така не помръдваше.
— Заклевам се в живота си — произнесох тържествено, без ни най-малко да се притеснявам. Как може една клетва, дадена на мъртвец, да бъде обвързваща?