— Кяртан Жестокия се спотайва в крепостта си и няма да излезе оттам, за да се бие — продължи Едред. — Остава единствено Егберт от Йоферуик, а той е слаб.
— Ами Елфрик от Бебанбург? — вметнах аз.
— Елфрик се е заклел във вярност на свети Кътбърт — отвърна абатът — и няма да стори нищо, което би накърнило паметта му.
Това може и да бе истина, но не пречеше любимият ми чичо да поиска моята кожа в отплата за верността си. Не казах нищо повече, само слушах как Едред предлага да сформираме армия и да се отправим на поход през хълмовете, за да превземем Йоферуик. При тези думи присъстващите се спогледаха изумено, но никой не дръзна да възрази — толкова силен бе авторитетът му. Мъжете очакваха, че от тях ще се иска да бъдат готови за отблъскване на нови атаки на викингите откъм Ирландия или евентуално на Еохайд от Страт Клота, а не да тръгнат из далечни земи, за да свалят крал Егберт.
Улф, най-богатият датчанин на Кумбраланд, накрая се намеси. Той бе възрастен, вероятно прехвърлил четирийсетте, осакатен и покрит с белези от честите сражения, но можеше да осигури петдесетина обучени войници на Гутред. За останалите части на Британия това би изглеждало скромно, но за Кумбраланд представляваше значителна сила. Сега той поиска да знае защо трябва да води хората си отвъд хълмовете.
— Ние нямаме врагове в Йоферуик — отбеляза, — а същевременно рискуваме да нападнат земите ни тук, докато ни няма.
Повечето присъстващи датчани замърмориха в знак на съгласие, но Едред бързо напипа слабото им място.
— В Йоферуик има несметни богатства — каза.
— Богатства? — повдигна вежди Улф, все още предпазливо.
— Сребро — кимна Едред. — А също злато и скъпоценни камъни.
— А жени? — попита някой.
— Йоферуик е гнездо на разврата — кимна Едред. — Дяволско свърталище, пълно с похотливи и сладострастни жени. Град на порока, който трябва да бъде пречистен от светото воинство.
При споменаването на похотливите и сладострастни жени очите на датчаните светнаха и повече никой не възрази на идеята да се нападне Йоферуик. След като градът бъдеше превзет — подвиг, който Едред изобщо не подлагаше на съмнение, — походът трябваше да продължи на север.
— Мъжете от Йоферуик ще подсилят нашите редици — заяви той. — Кяртан Жестокия е страхливец и няма да излезе срещу нас. Ще се крие в своята твърдина като паяк в мрежата си. И нека гние там, докато не настъпи часът да го смажем. Елфрик от Бебанбург също няма да създава проблеми, защото е християнин.
— Той е коварно копеле — изръмжах, но никой не ми обърна внимание.
— Тогава ще победим Ивар — продължи Едред. Зачудих се как нашата паплач ще се справи със стената от щитове на Ивар, но той явно не хранеше никакви съмнения. — Бог и свети Кътбърт ще се сражават редом с нас. Ще станем господари на Нортумбрия и Божията милост ще озари Халиверфолкланд, а ние ще издигнем на свети Кътбърт храм, който ще смае света.
Ето кое бе съкровеното желание на Едред — храмът. Заради него се вихреше цялата лудост. Храм на един мъртъв светец. С тази цел бе издигнал Гутред за крал, а сега гласеше война с цяла Нортумбрия. А на следващия ден пристигнаха осемте черни конници.
Разполагахме с общо триста петдесет и четирима мъже на боеспособна възраст, от които едва двайсет имаха метални ризници, а към стотина — кожени. Повечето от онези с ризниците имаха и прилични оръжия от рода на мечове или копия, докато другите бяха въоръжени с брадви, сърпове, коси и мотики. Едред ги величаеше като Армията на светеца, но ако аз бях този светец, веднага щях да си плюя на петите и да избягам обратно на небесата в очакване на нещо по-добро.
Една трета от армията ни се състоеше от датчани, а останалите бяха най-вече саксонци, макар че имаше и неколцина брити с дълги ловни лъкове. Лъковете можеха да бъдат страховити оръжия, затова нарекох бритите Гвардията на Кътбърт и им заръчах да бранят трупа на светеца, който явно щеше да ни придружава в завоевателната кампания. Тя щеше да започне веднага щом съберяхме достатъчно храна за бойците и фураж за конете. От последните разполагахме едва с осемдесет и седем, затова пристигането на ездачите бе повече от добре дошло.
Както споменах, те бяха общо осем, като водеха и четири резервни коня. Всички животни бяха тъмнокафяви или черни. Мъжете имаха хубави метални или кожени ризници, черни наметала и боядисани в черно щитове. Пристигнаха в Кеър Лигалид откъм изток, следвайки римската стена, която продължаваше от другата страна на реката. Прекосиха коритото й през брода, защото старият мост бе съборен от норвежците.