Разделих гвардейците на два отряда и ги накарах да се бият помежду си, като първо им наредих да увият мечовете в плат, за да не се изколят. Желание не им липсваше, но имаха още много да учат. В крайна сметка щяха да станат бойци, освен ако първо не срещнеха армията на Ивар, в който случай щяха да умрат. След известно време, щом крайниците им натежаха, а лицата им плувнаха от пот, обявих почивка. Забелязах, че датчани и саксонци сядат поотделно, но това бе нормално да се очаква. Изграждането на доверие не става за един ден. Поне можеха що-годе да общуват помежду си — в Нортумбрия датският и саксонският език до голяма степен се бяха преплели. Те бездруго имаха сходно звучене и хората се разбираха едни други, стига да произнасяха думите ясно и отчетливо. Понякога дори беше трудно да разбереш кой е датчанин, а кой саксонец. Имаше и такива от смесени родители — датски баща и саксонска майка, но не и обратното.
— Мисля да се оженя за саксонка — сподели ми Гутред. Бяхме стигнали до края на съседната нива, където няколко жени кълцаха слама и я разбъркваха с овес. Щяхме да носим сместа за храна на конете по време на похода.
— Защо си решил така? — попитах.
— За да покажа, че Халиверфолкланд принадлежи и на едните, и на другите.
— Казва се Нортумбрия, а не Халиверфолкланд — вметнах раздразнено.
— Все едно — сви рамене той, сякаш названието нямаше значение. — Но държа саксонката да бъде красива. Подобно на Хилд, само дето Хилд е твърде стара.
— Стара? — подсмихнах се.
— На мен ми трябва някоя тринайсет-четиринайсетгодишна, току-що напъпила и готова да ражда бебета. — Гутред прескочи един нисък плет и слезе по стръмния бряг към ручея, течащ на север към река Хедене. — В Йоферуик дали ще се намерят хубави саксонки?
— Но държиш да е девствена, нали?
— Определено — кимна той след кратък размисъл.
— В такъв случай може и да са останали една-две в Йоферуик.
— Жалко, че ти си с Хилд — рече неопределено той.
— В смисъл?
— Ако не бяхте заедно, от теб можеше да стане добър съпруг за Гизела.
— Хилд и аз сме само приятели — отвърнах, което бе самата истина. От поклонението пред тялото на свети Кътбърт насам тя се бе вглъбила в себе си и избягваше ласките ми. Знаех, че усеща зова на своя Бог и я питах дали не иска отново да стане монахиня, но тя само поклати глава и отвърна, че още не е готова.
— Но май е ще по-добре да я омъжа за някой крал — продължи Гутред, без да обръща внимание на думите ми. — Да речем, за Аед от Шотландия. Да го усмиря с брачните окови. А още по-полезно ще бъде да я дам за сина на Ивар. Смяташ ли, че е достатъчно красива?
— Разбира се, че е!
— Конска муцуна — засмя се Гутред на стария й прякор. — Като малки с нея идвахме да се къпем тук. — Той свали ботушите си, остави ги на брега и нагази срещу течението. Аз го последвах покрай ручея, привеждайки се под надвисналите клони. Около ушите ми бръмчаха мухи, а дрехите ми лепнеха от пот. Денят бе душен и горещ.
— Да не си решил да ловиш риба под камъните? — попитах.
— Не, търся един остров.
— Надали ще е много голям — подхвърлих. Ручеят бе широк едва няколко крачки и дълбок до коляно.
— Стори ми се достатъчно голям, когато бях на тринайсет.
— Достатъчно голям за какво? — шляпнах една конска муха върху ризницата си. Жегата почти ме караше да съжалявам, че съм я надянал, но от опит знаех, че човек трябва да привиква с нея като с втора кожа — иначе се чувства тромаво и неловко в боя. Махнех ли я, ми се струваше, че боговете са ме дарили с криле.
— За мен и за една саксонка на име Идит — ухили се Гутред. — С нея загубих девствеността си. Беше сладко момиче.
— Вероятно все още е.
— Не — поклати глава той. — Намушка я бик и умря.
После продължи да гази, подмина обрасла с папрат плитчина и след петдесетина крачки нададе радостен вик, защото бе открил мястото. Настигнах го и съжалих бедната Идит — невзрачното островче бе скалисто и трябва здравата да бе протрило кльощавия й задник.
Гутред седна и започна да мята камъчета във водата.
— Смяташ ли, че можем да победим? — ме попита.
— Вероятно ще ни се удаде да превземем Йоферуик, стига Ивар да не се е върнал.