Отплавахме с отлива, натоварени с топове платно, масла от Франкия, боброви кожи, конски седла и сбруи и торби, пълни с ценни семена от кимион и синап. Щом веднъж напуснахме града и устието на Темес, вече се намирахме в Източна Англия, но не видяхме почти нищо от това кралство, защото още първата нощ откъм морето нахлу гъста мъгла и обгърна всичко в млечна пелена. Някои сутрини дори не можехме да потеглим, а ако изобщо се придвижвахме, не се отделяхме далеч от брега. Бях решил да се прибера по вода уж за по-бързо, а се оказваше, че пъплим като охлюви сред тинести плитчини, разклоняващи се ръкави и коварни течения. Всяка вечер трябваше да търсим място, за да пуснем котва или да завържем кораба, а веднъж престояхме цяла седмица в забравено от Бога блато, защото една дъска от обшивката на борда се отпра и водата нахлуваше по-бързо, отколкото успявахме да я изчерпим. Трябваше да изтеглим целия съд на брега, за да извършим поправката. Докато запълним цепнатините с кълчища и ги замажем с катран, времето се промени и ние продължихме да гребем на север през безоблачно, искрящо под слънцето море, като все пак спирахме ежедневно за нощувка. Срещнахме към дузина други кораби, всичките бойни и съответно по-дълги и тесни от този на Торкилд. Те също се движеха в нашата посока и допуснах, че са останки от армията на Гутрум, прибиращи се у дома в Дания, а може би отиващи във Фризия или други места, където плячката е по-лесна, отколкото в Алфредовия Уесекс.
Торкилд беше висок мъж, с печален вид, по собствените му сметки навършил трийсет и пет години. Косата му вече бе започнала да се прошарва и той я сплиташе на дълги плитки, стигащи до кръста му. По ръцете му липсваха гривните, свидетелстващи за воински подвизи.
— Аз никога не съм бил боец — призна ми той. — Откак се помня, все се занимавам с търговия, а щом умра, синът ми ще поеме търговията от мен.
— В Йоферуик ли живееш? — попитах.
— В Лундене. Но държа склад в Йоферуик. Там е добро място за купуване на вълна.
— Рикзиг още ли го управлява?
Торкилд поклати глава.
— Рикзиг е мъртъв вече от две години. Сега на трона седи друг, Егберт.
— Имаше един крал Егберт в Йоферуик, когато бях малък.
— Е, този трябва да му е роднина. Син, внук, братовчед, кой го знае. Във всеки случай е саксонец.
— А кой в действителност управлява Нортумбрия?
— Ние, разбира се — отвърна той, имайки предвид датчаните. Нашествениците често слагаха на власт покорни саксонски владетели и този Егберт несъмнено бе поредната марионетка. Това придаваше мнима законност на присъствието на датчаните, но всъщност действителният владетел бе ърл Ивар — датчанинът, притежаващ повечето земя около града. — Казва се Ивар Иварсон — поясни Торкилд не без гордост в гласа — и е син на Ивар Лотброксон.
— Аз познавах Ивар Лотброксон — отбелязах. Съмнявам се Торкилд да ми е повярвал, но всъщност говорех истината. Ивар Лотброксон бе страховит военачалник, изпит като скелет и с дивашки нрав, но приятел на ърл Рагнар, при когото бях отрасъл. Уба, прославеният воин, убит от мен край морето, бе негов брат.
— Ивар държи властта в Нортумбрия — продължи Торкилд, — но не и в долината на река Уийре. Там управлява Кяртан. — При споменаването на името търговецът докосна амулета си с формата на чука на Тор. — Наричат го Кяртан Жестокия, а синът му е по-голям звяр и от него.
— Да, Свен — вметнах горчиво, защото бях имал вземане-даване с Кяртан и Свен. Те бяха мои заклети врагове.
— Свен Едноокия — кимна с гримаса Торкилд и отново докосна амулета на врата си против уроки. — А на север от тях започват владенията на Елфрик от Бебанбург.
Името отново ми говореше много, защото Елфрик от Бебанбург бе собственият ми чичо, заграбил наследствената ми земя, но се престорих на несведущ.
— Елфрик? И той ли е саксонец?
— Да, но крепостта му е твърде силна за превземане — отвърна събеседникът ми, сякаш оправдавайки се защо на един саксонски лорд е позволено да остане в Нортумбрия, — а и не върши нищо срещу нас.
— Значи е приятел на датчаните?
— Поне не е враг. Ивар, Кяртан и Елфрик са тримата силни на деня по тези места. Виж, отвъд планините на Кумбраланд никой не знае какво става. — Търговецът имаше предвид западния бряг на Нортумбрия, граничещ с Ирландско море. — По-рано имаше един велик датски владетел, Хардикнут, но чувам, че загинал в битка. А сега, кой знае — сви рамене той.