— А ако се е върнал?
— Тогава сме мъртъвци.
Челото му се смръщи.
— Можем да преговаряме с Ивар.
— Това би направил Алфред — отвърнах.
— Чудесно! — ободри се Гутред. — А аз ще му предложа Гизела за снаха.
Пуснах последното покрай ушите си.
— Но Ивар няма да преговаря с нас. Той ще се бие, защото е Лотброк и си служи с приказки само когато му трябва да печели време. Вярва в меча, копието, щита, бойната брадва и в смъртта на враговете си. С такива като него не можеш да преговаряш — трябва да се биеш, а ние нямаме армия за целта.
— Но щом Йоферуик падне — възрази енергично кралят, — тамошните хора ще се присъединят към нас. Армията ни ще нарасне.
— Наричаш това армия? — подсмихнах се. — Ивар води закалени в сражения воини. Изправим ли се едни срещу други, нашите датчани ще се присъединят към тях.
Върху честното му лице се изписа неподправена изненада.
— Но те се заклеха във вярност към мен!
— И все пак ще минат на негова страна — уверих го мрачно.
— Какво препоръчваш тогава?
— Да превземем Йоферуик — отвърнах след кратък размисъл, — да го плячкосаме и да се върнем пак тук. Ивар няма да ни последва, защото не го е грижа за Кумбраланд. Тогава ще можеш да управляваш тук и да се надяваш той да те забрави.
— Едред няма да остане във възторг.
— Какво иска той?
— Своя храм.
— Може да го построи и тук.
Гутред поклати глава.
— Решил е да го направи на източния бряг, защото там живеят повече хора.
Предположих, че идеята на абата е да издигне светилище, което да привлича хиляди поклонници и да пълни сандъците на църквата с пари. Тук, в пущинаците на Кеър Лигалид, трудно можеше да разчита на реки от вярващи.
— Но нали ти си господарят — възразих. — Ти даваш заповедите, а не Едред.
— Вярно е — рече сухо той, мятайки поредното камъче. После ме изгледа особено. — Кажи ми кое прави Алфред добър крал?
— Кой казва, че е добър?
— Всички. Според отец Уилибалд е най-славният владетел от Карл Велики насам.
— Зарежи Уилибалд. На него чавка му е изпила ума.
— Не харесваш ли Алфред?
— Мразя проклетото копеле.
— Но той е воин, създател на закони…
— Никакъв воин не е! — прекъснах го презрително. — Той ненавижда сраженията. Трябва да ги води, но не му допадат, а е и прекалено кекав, за да застане в стената от щитове. Виж, за законите съм съгласен. Направо ги обожава. Мисли си, че ако въведе достатъчно закони, на земята ще настъпи рай.
— Но защо тогава хората го смятат добър? — попита озадачено Гутред.
Загледах един орел, кръжащ високо в небесната синева, и се помъчих да отговоря безпристрастно.
— Алфред е справедлив. Държи се честно с околните, или поне с повечето от тях. Можеш да разчиташ на думата му.
— Това не е ли хубаво?
— Но същевременно е набожен, досаден и вечно угрижен киселяк — допълних. — Това е истинската му същност.
— Аз също ще бъда справедлив — заяви Гутред. — Ще накарам поданиците да ме харесват.
— Те вече те харесват — уверих го. — Но трябва и да се боят от теб.
— Да се боят? — Идеята явно не му се понрави.
— Нали си крал.
— Аз ще бъда добър крал — рече разпалено той. И тъкмо тогава хората на Текил ни нападнаха.
Трябваше да се досетя. Осем въоръжени до зъби мъже не прекосяват планини и гори, за да се присъединят към чужда кауза. Те бяха нарочно изпратени и не от някой си Хергист от Хегостелдс, а от Кяртан Жестокия. Бесен от причиненото на сина му унижение, той бе изпратил черните конници да ни издирят. Не им бе отнело дълго да разберат, че сме поели покрай римската стена, и ето че сега заварваха Гутред и мен сами на дъното на тази уединена долина в жаркия летен ден.
Те се впуснаха надолу по сипея с оръжия в ръце и аз успях да извадя Змийския дъх, но Текил и още двама ме отблъснаха назад към ручея. Отначало успях да парирам атаката, но скоро се озовах по гръб във водата. Един от мъжете притисна гърдите ми с коляно, а друг задържа главата ми под повърхността, докато с ужас не осъзнах, че се давя. Светът около мен потъмня. Исках да извикам, но от устата ми не излизаше нито звук. После Змийския дъх бе изтръгнат от десницата ми и изгубих съзнание.
Свестих се върху малкото островче. Осмината бяха наобиколили Гутред и мен, държейки мечовете в готовност. Текил ритна встрани острието, опряно в гърлото ми, и приклекна до мен.