— Утред Рагнарсон, нали? Ако не се лъжа, наскоро си имал среща със Свен Едноокия, който ти праща поздрави — рече ухилено. Не отвърнах нищо и той продължи: — Няма ли случайно да извадиш сгънатия кораб „Скидбладнир“ от кесията си и да отплаваш с него към Нифлхайм?
Продължих да мълча, само дишах хрипливо и изкашлях малко вода. Исках да се бия, но беше безнадеждно. Текил бе изпратил двама от своите хора да доведат конете, но оставаха още шестима опитни воини, които ни наблюдаваха зорко.
— Жалко, че не хванахме и курвата ти — рече Текил. — Кяртан искаше да се позабавлява с нея.
Събрах цялата си останала сила и опитах да стана, но един от мъжете ме сръчка с оръжие в корема. Текил само се засмя, сетне разкопча и свали колана ми. Опипа кесията и кимна доволно при звъна на монетите.
— Чака ни дълго пътешествие, Утред Рагнарсон, а не искаме да ни избягаш. Ситрик, оковите!
Младото момче, единственото от групата без гривни по ръцете, доближи неспокойно и извади от кожена торба два чифта робски окови.
— Него можете да оставите тук — кимнах към Гутред.
— О, Кяртан би желал да окаже гостоприемство и на него, но не чак толкова, колкото да поднови познанството си с теб — рече шеговито Текил, сетне ми смигна и извади от пояса си тънък нож, толкова остър, че ръбът му изглеждаше назъбен. — Впрочем, Утред Рагнарсон, за да сме сигурни, че няма да ти хрумне да избягаш, той заръча да ти резна сухожилията на краката. Без сухожилия човек не може да тича, нали? Също така ще ти извадя едно око. Свен поиска да оставя едното за него, но каза, че няма нищо против да извадя другото, за да те направя по-послушен. А аз искам да бъдеш послушен. И така, кое око предпочиташ да ти извадя, Утред Рагнарсон? Лявото или дясното?
За пореден път премълчах, но признавам, че бях здравата изплашен. Помъчих се отново да стана, но двама мъже бяха приковали ръцете ми към земята. После върхът на ножа докосна кожата точно под левия ми клепач и Текил се усмихна.
— Кажи сбогом на окото си, Утред Рагнарсон.
Ярката светлина на слънцето се отразяваше от острието, изпълвайки взора ми с нетърпимо сияние. И днес, толкова години по-късно, още виждам това сияние.
И още чувам писъка.
Глава трета
Пищеше не друг, а Клапа — остро и пронизително, като млад нерез, който бива скопяван. Звучеше повече като вопъл на ужас, отколкото като боен вик, и нищо чудно, защото Клапа никога по-рано не бе влизал в бой. Останалата гвардия на Гутред го следваше по петите, но той я предвождаше, носейки се като тромав, кръвожаден дивак. Беше забравил да махне предпазното парче одеяло от меча си, но беше толкова едър и як, че дори увито, оръжието действаше като боздуган. Нашите нападатели в момента бяха само шестима, така че трийсетте младежи, спускащи се по стръмния бряг, ги пометоха като вълна. Усетих острието на ножа да се плъзга по скулата ми, когато Текил се претърколи встрани. Опитах да го сграбча за ръката, но той се оказа твърде бърз. После Клапа го халоса по черепа и го повали на земята. Видях, че Райпър се кани да го заколи, и извиках:
— Не! Трябват ни живи!
Въпреки предупреждението ми двама от черните конници загинаха. Единият, намушкан поне на дузина места, още се гърчеше във водата, оцветявайки я в червено с кръвта си. Клапа бе захвърлил оръжието и държеше Текил притиснат към чакълестия бряг със зверската си сила.
— Браво, момче! — потупах го по рамото и той се ухили широко. После взех меча и ножа на Текил, докато Райпър довършваше падналия във водата. Само един от нашите бе получил рана в бедрото, а останалите стояха невредими наоколо, щастливи и чакащи похвала като кученца, хванали първата си лисица. — Добре се справихте — казах им и това бе самата истина, защото благодарение на тях Текил и трима от хората му станаха наши пленници. Сред тях бе и младият Ситрик, още държащ торбата с оковите. В яда си я грабнах от ръцете му и го цапардосах с нея по главата.
— Искам да заловите и останалите — казах на Райпър.
— Кои останали?
— Той изпрати двама мъже да доведат конете. Открийте ги и ги хванете.
Ударих Ситрик още веднъж, понеже исках да го чуя как вика, но той само стисна мълчаливо устни, макар по слепоочието му да се стичаше кръв. Гутред още седеше на островчето с изумен израз върху красивото си лице.
— Няма ми ботушите — каза, сякаш това го вълнуваше повече от факта, че се бяхме спасили на косъм.