— Забрави ли, че ги остави на брега? — напомних му и изритах Текил. Кракът вероятно ме заболя повече, отколкото неговите обгърнати в ризница ребра, но се чувствах гневен и унизен. Препасах оръжията си и свалих четирите гривни от ръцете му. Той само ме изгледа безизразно, макар че знаеше участта си.
Пленниците бяха отведени в града, но двамата липсващи мъже, навярно дочули суматохата, си бяха плюли на петите. Докато организираме преследването им, те се изгубиха надалеч. Проклинах това забавяне, защото не исках да отнесат на Кяртан новини за мен. Най-разумно за тях бе да прекосят реката и да препуснат с всички сили покрай римската стена, но те, явно считайки минаването през Кеър Лигалид за твърде рисковано, поеха на югоизток. А така също, вместо да зарежат излишните коне, от алчност ги поведоха със себе си. По многобройните следи от копита не беше трудно да ги открием, още повече че се намираха в непозната за тях местност. В потерята се включиха над шейсет души и до вечерта ги обградихме край една рехава горичка.
По-възрастният излезе напред да се бие. Разбираше, че му остават броени минути живот, и бе твърдо решен да се възнесе в залите за пиршества на Один, вместо да изпита ужасите на Нифлхайм. Той се спусна откъм дърветата на уморения си кон с вик на уста. Докоснах с пети хълбоците на Уитнер, но Гутред ми прегради пътя.
— Мой е! — заяви и завади меча си. В следващия момент жребецът му отскочи встрани, защото по-едрият Уитнер, обиден, задето му се пречкат, го ухапа по хълбока.
Гутред утвърждаваше репутацията си като крал. Той не обичаше сраженията и имаше далеч по-малък опит от мен, но знаеше, че трябва да се справи собственоръчно, иначе хората щяха да кажат, че се крие зад моя гръб. Всъщност удаде му се доста сполучливо. Точно преди сблъсъка с човека на Кяртан конят му се спъна, което бе в негова полза, защото избегна удара, докато неговият собствен меч улучи китката на противника и я счупи. После вече не бе трудно да го събори от седлото и да го накълца до смърт. Не изпитваше удоволствие, но бе длъжен да го стори, а с времето случката се превърна в легенда. Пееха се песни за това как Гутред от Нортумбрия погубил шестима злодеи в люта битка. Всъщност злодеят беше един, а той извади късмет, че конят му се препъна. Но подобни неща се очакват от кралете — те трябва да са късметлии. По-късно, щом се прибрахме в Кеър Лигалид, му подарих стария шлем на баща си като награда за проявената смелост и той остана много доволен.
Наредих на Райпър да убие втория мъж, което той стори с обещаваща наслада. Задачата му не бе трудна, защото мъжът бе страхливец и само търсеше начин да спаси кожата. Захвърли оръжието и коленичи разтреперан, крещейки, че се предава, но аз имах други планове за него.
— Какво зяпаш? — подканих Райпър и той с вълча усмивка стовари меча си отгоре му.
Взехме дванайсетте коня, свалихме всичко по-ценно от труповете и ги оставихме за храна на дивите зверове. Преди това обаче заповядах на Клапа да отсече главите им.
— Да им отсека главите? — повтори гигантът, мигайки с биволски очи.
— Да, Клапа, а тези тук са за теб — подадох му две от сребърните гривни на Текил. Той ги изгледа така, сякаш никога преди не бе виждал подобни съкровища.
— С какво съм ги заслужил, милорд?
— Та ти ни спаси животите!
— Всъщност Райпър ни доведе. Каза, че не бивало да оставяме краля сам, а вас от доста време ви нямаше.
Дадох на Райпър другите две гривни, а после Клапа се залови за работа, научавайки колко трудно е всъщност да пресечеш човешки врат. Щом приключи, отнесохме кървавите трофеи в Кеър Лигалид, а аз заръчах да снемат главите и от двата трупа в реката.
Абат Едред искаше да обеси останалите четирима пленници, но аз го убедих да ми остави Текил поне за една вечер. Накарах да го доведат в руините на стара сграда, строена още от римляните. Стените й бяха от дялан камък, прорязани от три високи прозореца. Покрив нямаше, а подът бе покрит с черно-бяла мозайка, чийто мотив отдавна се бе изгубил поради изронените плочки. Запалих огън в средата на помещението и по стените заиграха причудливи сенки. През прозорците нахлуваше бледа светлина, щом облаците се плъзнеха встрани и разкриеха лицето на луната. Райпър и Клапа довлякоха Текил и се канеха да останат, за да видят какво ще правя с него, но аз ги отпратих.
Текил, вече лишен от ризницата си, бе облечен в мръсна туника. Китките и глезените му бяха стегнати в същите окови, които бе подготвил за мен. Седнахме от двете страни на огъня и той се взря в мен така, сякаш намираше положението си за забавно. Лицето му, макар и изранено и подуто, имаше силни, правилни черти и аз си помислих, че навярно бих харесал този човек, ако бяхме приятели, наместо врагове.