— Ти си мъртвият мечоносец, нали? — заговори първи той.
— Защо смяташ така?
— Той е носел шлем със сребърен вълк, а аз видях същия шлем на главата ти.
— Може би ми го дава назаем понякога.
Текил леко се подсмихна.
— Мъртвият мечоносец е уплашил Кяртан и сина му до смърт, но не това е била целта ти, нали?
— Това е била целта на мечоносеца.
— А сега, след като отсече главите на четирима от хората ми, предполагам ще ги изпратиш обратно на Кяртан?
— Да.
— За да го уплашиш още повече?
— Именно.
— Но главите трябва да са осем, иначе сметката не излиза.
— Пак позна.
Той направи гримаса, облегна глава на стената и зарея взор нагоре към облаците, плаващи пред непълната луна. Сред руините виеха кучета.
— Кяртан обича кучетата — каза. — Има цяла глутница от тях. Страховити създания. Кара ги да се бият помежду си, та да оцелеят само най-силните. Държи ги в Дънхолм и ги използва за две цели. — Той млъкна и ме изгледа с присвити очи. — Това искаш от мен, нали? Да ти разкажа за Дънхолм. Кои са силните и слабите му страни, колко хора го охраняват и как можеш да го превземеш.
— Всички тези неща, и не само тях.
— Заради кръвната ти вражда? Животът на Кяртан в замяна на този на ърл Рагнар?
— Ърл Рагнар ме отгледа — казах. — Обичах го като баща.
— Ами неговият роден син?
— Алфред го държи за заложник.
— Значи на теб остава да изпълниш дълга. — Текил сви рамене, сякаш отговорът се разбираше от само себе си. — Няма да ти е лесно, особено ако трябва да минеш през кучетата. Те живеят като лордове, в своя собствена зала. А под пода на залата е съкровището на Кяртан. Купища злато и сребро, които той дори не поглежда. Просто ги държи заровени в земята.
— Кой ги пази?
— Това е една от задачите на кучетата. Втората е да убиват хора. За Кяртан е нещо обичайно да ти извади очите, а после да те хвърли на тях, за да те разкъсат. А може и да те одере жив, късче по късче. Виждал съм как го прави.
— Кяртан Жестокия — промълвих.
— Ненапразно го наричат така.
— Защо тогава му служиш?
— Той е щедър господар. На света има четири неща, които обича — кучетата, парите, жените и сина си. Аз обичам две от тях, а Кяртан не се скъпи.
— А двете, които не обичаш? — попитах.
— Мразя псетата му — призна Текил, — а синът му е долен страхливец.
— Свен? — учудих се. — Не помня да е бил страхливец като дете.
Текил протегна крак и примигна от болка, щом оковите се впиха в глезена му.
— Когато Один изгубил едното си око, познал мъдростта. Но когато Свен изгубил своето, познал само вкуса на страха. Сега има кураж да тормози слабите, но не и да се изправи пред силен противник. Виж, баща му е друго нещо.
— Кяртан беше смел боец.
— И досега си е такъв. Смел, зъл и жесток. Вече знаеш и че има цял палат кучета, готови да те разкъсат. И това, Утред Рагнарсон, е всичко, което ще ти кажа.
— Ще ми кажеш и още — поклатих глава и се наведох да добавя дърва в огъня.
— И защо ще го правя?
— Защото имам с какво да се пазаря.
— Живота ми?
— Не, начина, по който ще умреш.
Той разбираше какво имам предвид и отвърна с крива усмивка.
— Чувам, че монасите искали да ме обесят?
— Да, защото са лишени от въображение. Но аз няма да им позволя.
— И какво ще направиш? Ще ме дадеш на хлапетата, които наричаш войници, за да се упражняват с мен?
— Ако не проговориш, точно това и ще направя, защото се нуждаят от тренировки. Но с една малка подробност. Ти няма да имаш меч.
Не загинеше ли с оръжие в ръка, Текил нямаше да отиде във Валхала и това бе достатъчно, за да му развърже езика. Той ми разкри, че Кяртан има три отряда мъже в Дънхолм, наброяващи общо към сто и петдесет души, но около крепостта живеят и други, готови да се стекат, ако ги призове. Заедно с тях числеността на армията му можеше да достигне четиристотин добре обучени бойци.
— И всички са му верни — предупреди ме Текил.