— Защото е щедър към тях ли?
— Никога не им липсват сребро и жени. Какво повече може да иска един воин?
— Например да отиде в небесните селения — отвърнах и той кимна пред тази истина. — Откъде се вземат робите? — попитах.
— От търговци като онзи, когото ти уби. Или пък ги намираме сами.
— И ги държите в Дънхолм?
— Не, там отиват само младите момичета. Останалите пращаме в Гирум, където също са разквартирувани войници на Кяртан. — Това не бе лишено от логика. Аз бях ходил в Гирум — малък град на южния бряг на река Тине, някога дом на прочут манастир, разрушен от Рагнар-старши. Мястото се намираше близо до морето, което го правеше удобен пункт за превоз на роби. Старите римски фортификации на Гирум съвсем не бяха така надеждни като Дънхолм, но това едва ли имаше значение, защото при опасност гарнизонът бързо можеше да се изнесе по посока на основната крепост, като вземе със себе си и робите. — А Дънхолм — завърши Текил — не може да бъде превзет.
— Защо? — попитах скептично.
— Пресъхна ми гърлото — каза пленникът.
— Райпър! — извиках. — Знам, че се криете отвън. Донесете нещо за хапване.
Дадох му гърне пиво, хляб и студено козе месо. Докато ядеше, той ми описа Дънхолм, уверявайки ме, че всеки щурм срещу него е безполезен.
— Предполагам, че достатъчно голяма армия ще се справи — казах.
— Единственият подход е от север — поклати глава той. — А този подход е толкова стръмен и тесен, че колкото и голяма да е армията, само шепа хора могат да атакуват едновременно.
— Някой опитвал ли е досега?
— Ивар ни навести веднъж. Постоя три-четири дни, огледа обстановката и си тръгна. Преди него идва и Рагнар-младши, но се задържа още по-малко. С обсада може и да стане, но тя трябва да трае поне година, а кой ще си позволи да храни обсаждаща войска цяла година? Казвам ти, Дънхолм е като Бебанбург — непревземаема твърдина.
И все пак съдбата ме тласкаше и към двете места. Седях и размишлявах, докато Текил оглеждаше оковите си, сякаш чудейки се дали има начин да ги строши. Естествено, такъв начин нямаше.
— Е, кажи ми как ще умра — рече накрая.
— Имам само още един въпрос.
— Питай — сви рамене той.
— Тира. Дъщерята на Рагнар.
Текил сякаш се учуди, че я познавам, но после съобрази, че навярно сме отрасли заедно.
— Хубавата Тира — произнесе саркастично.
— Жива ли е?
— Да, и се води жена на Свен.
— В какъв смисъл се води?
— Мина през леглото му, разбира се, но от сума време насам не я е докосвал. Бои се от нея. Затова тя стои заключена, а Кяртан слуша сънищата й.
— Слуша сънищата й?
— Боговете говорят чрез нея. Поне според него.
— А според теб?
— Според мен кучката просто е луда.
— Но все пак е жива? — вторачих се в него през пламъците.
— Ако наричаш това живот.
— Имаш предвид лудостта?
— Тя се самонаранява. — Текил прокара ръба на едната си длан през другата, имитирайки нож. — Вие, реже си месата и бълва проклятия. Дори Кяртан не смее да я доближи.
— А Свен?
— Свен е буквално в ужас от нея — сви презрително устни той. — С радост би я пратил на онзи свят.
— Тогава защо още не го е сторил?
— Защото кучетата не я закачат, а Кяртан си е втълпил, че тя има пророчески дар. Казала му е, че мъртвият мечоносец ще го убие и той наполовина й вярва.
— Мъртвият мечоносец наистина ще го убие — промълвих. — А утре ще убие и теб.
Текил прие спокойно новината.
— Лесковите пръчки?
— Да.
— А аз ще бъда с оръжие в ръка?
— И в двете ръце, ако искаш. Това няма да ми попречи.
Той кимна, затвори очи и отново облегна глава на стената.
— Ситрик е син на Кяртан — рече след малко.
Ситрик беше името на младежа от групата им.
— Брат на Свен? — учудих се.
— Полубрат. Майка му беше саксонска робиня. Кяртан я хвърли на кучетата си, защото реши, че е опитала да го отрови. Може наистина да е било така, а може и просто да го е заболял коремът. Във всеки случай псетата я разкъсаха. Ситрик оцеля, защото беше мой прислужник и аз се застъпих за него. Добро момче е. Ще постъпиш разумно, ако го оставиш жив.
— Но ми трябват осем глави — напомних му.
— Да, вярно — кимна уморено той.