Съдбата е неумолима.
Абат Едред искаше да види четиримата обесени. Или удавени. Или удушени. Във всеки случай ги искаше мъртви, опозорени и забравени.
— Те нападнаха нашия крал и затова заслужават поганска смърт! — заяви с пяна на уста. Аз само свих рамене и му обясних, че съм обещал на Текил да умре достойно, за да отиде във Валхала вместо в Нифлхайм. Едред се вторачи в чука на Тор на шията ми и изграчи, че в Халиверфолкланд не можело да има милост за злодеи, посегнали на избраника на свети Кътбърт.
Спорехме на склона на хълма, точно под новата църква. Четиримата затворници, вързани и оковани, седяха на земята, пазени от гвардията на Гутред, а мнозина от жителите на града се бяха скупчили наоколо в очакване на присъдата. Едред увещаваше краля, че всяко показване на слабост сега би подронило авторитета му. Духовниците, естествено, го подкрепяха, като най-пламенни сред тях бяха двама новопристигнали млади монаси на име Джанбърт и Айда. И двамата бяха дошли пеша през хълмовете откъм Източна Нортумбрия. Покорството им пред абата ме караше да мисля, че са били изпратени там на мисия от него самия. Във всеки случай сега бяха отново в Кеър Лигалид и страстно желаеха на затворниците безславна и болезнена смърт.
— Да ги изгорим! — призоваваше Джанбърт. — Така, както езичниците са изгорили безчет свети мъченици! Нека геената огнена овъгли плътта им!
— Да ги обесим! — настояваше Едред.
Аз за разлика от тях усещах нарастващото негодувание сред присъединилите се към нас датчани от Кумбраланд, затова дръпнах Гутред встрани.
— Смяташ ли, че можеш да останеш крал без подкрепата на датчаните? — го попитах.
— Разбира се, че не.
— Но на тях не би им допаднало, ако изтезаваш сънародниците им до смърт. Ще решат, че предпочиташ саксонците пред собствената си кръв.
Гутред доби тревожен вид. Той дължеше трона си на абата и знаеше, че за да го удържи, му трябва подкрепата и на двете страни.
— Как щеше да постъпи Алфред на мое място? — попита.
— Щеше да се моли. И да накара всички свещеници и монаси да се молят заедно с него. Но накрая пак щеше да стори всичко необходимо, за да съхрани кралството цяло. — Гутред само примигваше насреща ми и аз повторих бавно: — Всичко необходимо.
Той най-сетне кимна и се упъти обратно към Едред.
— След ден или два — произнесе достатъчно високо, за да го чуят повечето присъстващи — ние ще се отправим на изток. Ще прекосим хълмовете и ще отнесем нашия блажен покровител в нов дом, в обетованата земя. Ще съкрушим враговете си, които и да са те, и ще се заселим там. — Говореше на датски, но думите му начаса биваха превеждани на английски от поне трима-четирима души. — И това ще се случи — повиши още глас той, — защото моят приятел, абат Едред, е получил видение свише. По време на нашия поход Бог и свети Кътбърт ще ни съпровождат и с тяхна помощ ще изградим невиждано, свято кралство, охранявано от магията на християнството. — При думата „магия“ Едред се понамръщи, но премълча. Макар религиозните схващания на младия крал да имаха още трески за дялане, цялостният дух на речта му допадаше. — И това ще бъде кралство на справедливостта! — провикна се Гутред. — В него всички хора ще имат вяра в Бога и краля, макар и не всички да се кланят пред един и същи бог. — Тук тълпата се заслуша внимателно, а Джанбърт и Айда дори понечиха да протестират, но Гутред продължи: — Аз няма да бъда крал, налагащ на едни свои поданици обичаите на други. И ако обичаят на тези мъже — той посочи към Текил и останалите пленници — е да умират с меч в ръка, то така и ще стане. И нека небесата се смилят над душите им.
Настана гробна тишина. Гутред се обърна към Едред и додаде на английски много по-тихо:
— Някои смятат, че не можем да победим датчаните в двубой. Е, сега ще им докажем обратното.
Абатът, полагайки видимо усилие, кимна вцепенено:
— Както наредите, господарю.
И така, лесковите пръчки бяха донесени.
Датчаните разбират добре правилата на схватката, ограничена от тези тънки клони с обелена кора. От нея само един участник може да излезе жив. А ако някой от двамата напусне ограденото пространство, всеки има право да го убие, защото се е превърнал в нищожество. Гутред изяви желание лично да се изправи срещу Текил, но личеше, че го прави само защото това се очаква от него, без действително да гори от нетърпение да се сражава лице в лице със закален воин. За разлика от мен.
— Аз ще ги довърша всичките — рекох и той не възрази.