Вече съм стар. Толкова стар, че понякога и сам губя сметка на годините си, но трябва да са минали поне осемдесет, откакто майка ми е починала при моето раждане. Малцина живеят толкова дълго, а онези, които са заставали в стена от щитове, рядко достигат и до половината. Виждам как околните ме наблюдават, чакат да умра и, без съмнение, скоро очакването им ще се сбъдне. Понижават глас, когато са край мен, за да не ме безпокоят. Досадно е, защото не чувам и не виждам както преди, ставам да пикая по няколко пъти на нощ, костите ми са схванати, а старите рани ме болят. Вечер, когато си лягам, винаги вземам до леглото Змийския дъх или някой друг от мечовете си, за да стисна дръжката му, ако смъртта дойде за мен. И в мрака, докато слушам прибоя на вълните и свистенето на вятъра под стрехите, си припомням какво е било да съм млад, строен, силен и бърз. И арогантен.
Защото бях точно такъв. Бях Утред, убиецът на Уба. През 878-ма година, в която Алфред победи Гутрум, а Гутред се възкачи на трона в Нортумбрия, бях едва на двайсет и една, но името ми бе известно навред, където мъжете кръстосваха остриета. Бях воин, човек на меча и се гордеех с това. Репутацията ми бе известна на Текил. Той също имаше опит, бе участвал в поне двайсет сражения, но щом прекрачи лесковите пръчки, вече знаеше, че ще умре.
Не твърдя, че не се боях. Хората са ме наблюдавали из бойните полета на цяла Британия и са се чудели как не изпитвам страх, но, естествено, не е било така. Всички изпитваме страх. Той се прокрадва в нас като влечуго, впива нокти, мъчи се да обезсили мускулите ни, да отслаби вътрешностите ни, да ни накара да хленчим и треперим. Но трябва да захвърлим страха, да се доверим на изкуството си и тогава дивата ярост ще ни доведе до победен край. Мнозина са се домогвали до смъртта ми, за да се кичат после с хвалбата, че са убили Утред, но никой досега не е успял, а и вече съм твърде стар, за да падна в битка. По всичко изглежда, че ще дочакам края като немощен старик. Wyrd bið ful aræd, казват хората и това е вярно. Съдбата е неумолима.
Съдбата на Текил беше да умре. Той бе въоръжен с меч и щит, върнах му и ризницата, за да не може никой да каже, че съм имал преимущество, докато аз самият се биех без никакви доспехи. Дори без щит. Бях дързък и самоуверен, а и знаех, че Гизела гледа отстрани, затова мислено посветих двубоя на нея. Той не трая дълго въпреки моето накуцване. То ми остана за спомен от онова копие, пронизало дясното ми бедро при Етандун, но не забавяше рефлексите ми. Текил се втурна вихрено напред, надявайки се да ме събори с щита и после да нанесе удар, но аз ловко му се изплъзнах и продължих да се движа. Това е ключът към победата при дуела с мечове — да не спираш да се движиш. Да танцуваш. В стената от щитове си скован и не ти остава друго, освен да отблъскваш, да сечеш и да държиш щита високо, но между лесковите пръчки пъргавината означава живот. Не изпускай инициативата и се старай да извадиш противника от равновесие. Текил не можеше да се мери с моята бързина, а и доспехите го забавяха допълнително. Щом нападна отново, го оставих да мине покрай мен и после, докато се обръщаше, стоварих Змийския дъх в основата на врата му, точно над брънките на ризницата. Понеже нямаше шлем, острието се впи в гръбнака му и той рухна в прахта. Убих го бързо и той отиде във Валхала, където ще ме посрещне един ден.
Тълпата избухна в овации. Мисля, че саксонците биха предпочели да видят пленниците изгорени живи, удавени или стъпкани с коне, но все пак оценяваха бойното изкуство достатъчно, за да ме аплодират. Гизела се усмихваше благосклонно, а Хилд изобщо не гледаше. Тя се бе дръпнала встрани заедно с отец Уилибалд. Напоследък двамата прекарваха дълги часове заедно и положително обсъждаха християнски теми, но това не ме засягаше.
Следващите двама противници излязоха с посърнали лица. Текил бе техният водач, а човек води хората, защото е по-добър боец от тях. В неговата внезапна смърт те виждаха своята собствена и никой не ми оказа сериозна съпротива. Вместо да атакуват, се мъчеха да се предпазят, а вторият бе достатъчно ловък, за да парира ударите ми отново и отново. Накрая замахнах отвисоко, той вдигна щита и аз го подсякох с крак през пищялките. Секунда по-късно публиката приветства и неговата гибел.
След тях остана единствено Ситрик, младежът. Монасите, които бяха напирали да обесят датчаните, но които сега с нечестива наслада наблюдаваха почетната им смърт, бързо го набутаха в ограденото пространство. Личеше, че той не умее да държи меч, а щитът само го обременяваше. Можех да го убия с един замах, почти толкова лесно, колкото да смачкам муха. Той също го знаеше и по бузите му течаха сълзи.