Нуждаех се от осем глави. Имах седем. Гледах младежа, а той не смееше да вдигне взор. Вместо това го бе забил в земята, в кървавите дири, останали от влаченето на предните три тела. После му призля и падна на колене. Тълпата го обсипа с подигравки, а монасите ми крещяха да го довърша. Но аз чаках да видя какво ще стори и го видях как побеждава страха си. С неимоверно усилие спря да хленчи, овладя дишането си и се изправи на разтреперани нозе. Прикри се с щита, подсмръкна и ме погледна в очите. Кимнах към меча му и той послушно го вдигна, за да умре като мъж. По челото му още имаше спечена кръв на мястото, където го бях цапнал с оковите.
— Как се казваше майка ти? — попитах го, а той само преглътна. Езикът му бе залепнал за небцето. Виковете на монасите ставаха все по-нетърпеливи. — Как се казваше майка ти? — повторих.
— Елфлед — заекна той, но толкова тихо, че едва го чух. Смръщих вежди и Ситрик изрече името отново, вече по-силно: — Елфлед.
— Елфлед, милорд — поправих го.
— Наричаше се Елфлед, милорд.
— Саксонка ли беше?
— Да, милорд.
— Вярно ли е, че се е опитала да отрови баща ти?
Той размисли, но явно реши, че истината вече с нищо не може да му навреди.
— Да, милорд.
— Как? — трябваше да повиша глас, за да надвикам шума на тълпата.
— С черните семенца.
— Татул?
— Да, милорд.
— На колко си години?
— Не знам.
— Баща ти обича ли те? — попитах, преценявайки, че трябва да е към четиринайсет. Този въпрос го озадачи.
— Да ме обича?
— Да, Кяртан. Нали си негов син?
— Аз почти не го познавам, милорд — отвърна той, и нищо чудно. Кяртан трябва да бе наплодил поне стотина копелета в Дънхолм.
— А майка ти?
— Тя ме обичаше, милорд — рече Ситрик и очите му отново се навлажниха.
Пристъпих крачка напред и той трепна, но се овладя.
— На колене — наредих му.
— Искам да умра достойно — възпротиви се момчето с изтънял глас.
— На колене! — изръмжах. Тонът ми го ужаси и той сковано се подчини. Когато обърнах Змийския дъх, затвори клепачи, навярно очаквайки да го ударя с дръжката, но после невярващо ги отвори отново. — Вземи го и изречи думите — подадох му меча. Няколко секунди Ситрик само ме гледаше, но после бавно пусна своето оръжие и щита и улови дръжката на Змийския дъх. — Изречи думите — повторих, полагайки длани върху неговите.
— Ще бъда твой слуга, господарю — промълви той, вирнал лице към мен. — И ще съм ти верен до смъртта си.
— И след нея — допълних.
— И след нея. Кълна се.
Джанбърт и Айда се окопитиха първи. Двамата монаси прекрачиха лесковите пръчки с викове, че момчето трябва да умре, защото такава е волята Божия. Ситрик се сепна, когато изтръгнах Змийския дъх от ръцете му и го завъртях. Острието, прясно окървавено и нащърбено от касапницата, изсвистя и сетне застина с връх, опрян в шията на Джанбърт. Изцяло бях в плен на яростта — сляпата ярост на битката, замрежила погледа ми като червена мъгла. Трябваше да впрегна цялата сила на волята си, за да не позволя на Змийския дъх да отнеме още един живот. Мечът го желаеше и аз го усещах как трепери в десницата ми.
— Ситрик е мой слуга и ако някой го нарани, ще се разправя с мен. Пипнеш ли го с пръст, монахо, ще те съсека, без да ми мигне окото — извисих глас, отблъсквайки Джанбърт назад. Най-сетне успях да откъсна оръжието от гърлото му и се обърнах към тълпата: — Има ли някой тук, който да отрича, че Ситрик ми принадлежи? Който и да било?
Мълчание. Над Кеър Лигалид премина порив на вятъра и всички можеха да усетят в него дъха на смърт, затова си държаха езиците зад зъбите, но това не уталожваше гнева ми. Отчаяно копнеех някой да приеме предизвикателството.
— Хайде, излезте напред — викнах. — Можете да го убиете още сега, както е коленичил, но първо ще трябва да убиете мен.
Джанбърт ме преценяваше с проницателните си очи. Имаше тясно, мургаво лице и особен белег край устата, останал навярно от детинство, който й придаваше подигравателна извивка. Исках да изтръгна гнилата душа от това изпосталяло тяло. Той също искаше моята, но не смееше да помръдне. Никой не помръдна, докато Гутред не престъпи лесковите пръчки и не протегна ръка на момчето.
— Добре дошъл — каза.
Отец Уилибалд, който бе дотичал веднага, чувайки яростното ми обръщение към тълпата, също се намеси. Не посмя да ме докосне, но все пак имаше куража да застане пред мен и леко да отклони Змийския дъх встрани.