— Как би постъпил Алфред? — попита ме Гутред онази първа вечер в Йоферуик. Вече бях започнал да свиквам с този въпрос. Той явно бе напълно убеден, че Алфред е достоен пример за подражание.
В случая ставаше дума за участта на Егберт, когото бяхме заварили в спалнята му. Първата ни работа бе да го завлечем в голямата зала, където той коленичи пред Гутред и му се закле във вярност. Беше странно да се види как един крал коленичи пред друг на фона на старинната римска зидария и под светлината на пропукващите, димящи факли. Подир Егберт се тълпяха придворните и слугите му, чакайки своя ред да се преклонят и врекат в лоялност на новия господар. Егберт изглеждаше стар, болнав и нещастен, докато Гутред, напротив, целият сияеше. Бе навлякъл ризницата на своя предшественик — не че в момента се нуждаеше от нея, но тя му придаваше по-царствен вид. Като цяло бе радушен и усмихнат. Вдигна детронирания владетел от пода, целуна го по двете бузи, а после любезно го настани на стола до себе си.
— Убий дъртото копеле — препоръча му Улф.
— Смятам да проявя милост — рече величествено Гутред.
— Смяташ да проявиш глупост — озъби му се Улф, който се намираше в кисело настроение, защото не бе открил в Йоферуик и една четвърт от очакваната плячка. За сметка на това пък бе открил две момичета близначки, които го разведряваха донякъде.
След като церемониите приключиха, а Едред изрече нескончаема молитва, Гутред пожела да се разходи с мен из града. Реших, че иска да се покаже с новите доспехи или да проветри главата си от задимените помещения на двореца. Той поръчваше пиво във всяка кръчма, шегуваше се с хората на датски и английски и целуна поне петдесет момичета, но после ме отведе до крепостните стени и там известно време крачихме в мълчание. Щом стигнахме източния им край, аз спрях и се загледах през полето към реката, виеща се като лента от ковано сребро под лунната светлина.
— Там умря баща ми — казах.
— С меч в ръка?
— Да.
— Това е добре — рече Гутред, забравяйки за момент, че е християнин. — Но е било тъжен ден за теб.
— Напротив. Тогава срещнах ърл Рагнар. А и никога не съм обичал особено баща си.
— Нима? — учуди се той. — Защо?
— Защото беше мрачен звяр. Хората все търсеха одобрението му, а той го даваше неохотно.
— Значи на него си се метнал.
— Аз? — учудих се на свой ред.
— Скъпият ми Утред — усмихна се той. — Целият преливащ от заплаха и гняв. Та кажи ми какво да правя с Егберт?
— Каквото предлага Улф, естествено.
— Улф би убил всички, за да си спести проблеми по-късно. Но как би постъпил Алфред?
— Няма никакво значение как би постъпил Алфред.
— Напротив, има — настоя търпеливо Гутред. — Затова ми кажи.
В него имаше нещо, което ме караше винаги да говоря истината — е, или почти. В случая се изкуших да отвърна, че Алфред би завлякъл стария лисугер на пазарището, за да му отсече главата пред всички, но знаех, че това няма да е вярно. Алфред бе помилвал своя братовчед предател Улфхер след битката при Етандун, а също бе оставил между живите племенника си Етелуолд, макар този племенник да имаше по-основателни претенции към трона от него самия.
— Алфред би го пощадил — въздъхнах. — Но Алфред е един благочестив глупак.
— Не смятам така.
— Той постоянно се бои от Божието неодобрение.
— Разумно е да се боиш от подобно нещо.
— Убий Егберт! — възкликнах невъздържано. — Ако не го убиеш, той ще опита да си върне кралството. Притежава земи южно оттук, където може да събере мъже. Оставиш ли го жив, ще отведе тези мъже при Ивар, а Ивар ще го качи пак на трона. Егберт е твой враг!
— Той е един болнав и уплашен старец — поклати невъзмутимо глава Гутред.
— Тогава го отърви от мъките му. Аз ще го сторя, ако искаш. Досега не съм убивал крал.