— А би ли искал?
— Специално за този нямам нищо против. Той е оставил своите поданици да избиват датчани. Не е толкова безобиден, колкото го мислиш.
— Познавам те, Утред — поклати пръст Гутред. — Ти искаш да се хвалиш, че си човекът, убил Уба край морето, свалил Свейн Белия кон от седлото и изпратил крал Егберт от Йоферуик при праотците му.
— А също така пролял кръвта на Кяртан Жестокия — добавих — и на Елфрик, узурпатора на Бебанбург.
— Радвам се, че не съм твой враг — рече лековато той, сетне смръщи лице. — Тукашното пиво оставя кисел вкус в устата.
— Защото го правят различно — поясних. — Впрочем какво те посъветва абат Едред?
— Същото като теб и Улф. Да убия Егберт.
— Е, веднъж и той да е прав.
— Но Алфред нямаше да го стори.
— Алфред е владетел на Уесекс. Не е изправен пред заплахата на Ивар, а Егберт не му е съперник.
— Но е добър крал — настоя Гутред.
В яда си изритах крепостната стена.
— Защо ти е да го оставяш да живее? За да те харесват хората ли?
— Нямам нищо против хората да ме харесват.
— Те трябва да се боят от теб — извиках. — Ти си крал! За да им вдъхваш страх, трябва да си суров и безпощаден.
— Алфред вдъхва ли страх?
— Да — отговорих, удивен, че всъщност действително е така.
— Защото е безпощаден?
Поклатих глава. Едва сега истината изплуваше в съзнанието ми. Алфред беше милостив, но поданиците му въпреки това се бояха от него. Сякаш разбираха, че макар да са под негова власт, той също се подчинява на друга, по-висока власт — властта на Бога. Колкото и да се мъчеше, все не успяваше да угоди напълно на своето божество. За себе си отдавна бях приел, че съм грешен, но Алфред никога нямаше да се примири с подобна мисъл.
— Хората се страхуват от неговото недоволство — казах.
— Е, тогава искам да се страхуват и от моето недоволство — заключи меко Гутред.
Нямаше смисъл да го убеждавам повече. Вдъхновен от примера на Алфред, той пощади живота на Егберт и в крайна сметка се оказа, че е бил прав. Изпрати стария крал в един манастир южно от реката, като заръча на монасите да не го пускат да излиза извън стените, което те и сториха. До една година Егберт умря в мъчителни болки от някаква болест, която го остави само кожа и кости. Погребаха го в голямата църква на Йоферуик, но аз не бях там да видя церемонията.
Междувременно лятото бе в разгара си и аз всеки ден с опасение поглеждах на север, очаквайки армията на Ивар. Но вместо него самия пристигаха само слухове за битките му със скотите. Слухове имаше постоянно и повечето не бяха верни, така че аз не бих се осланял на тях, но Гутред реши да им повярва и пусна повечето си хора обратно в Кумбраланд да прибират жътвата. Това силно отслаби гарнизона на Йоферуик. Неговите лични гвардейци останаха и аз всяка сутрин ги карах да се упражняват с мечове, щитове и копия, а всеки следобед — да поправят крепостната стена, която на много места бе порутена. Смятах за глупаво да се лишим от толкова бойци, но Гутред заяви, че без зърно ще умрем от глад, а и бе сигурен, че ще се върнат. Те действително се върнаха. Улф ги доведе от Кумбраланд и поиска да знае как точно ще бъде ангажирана събралата се армия.
— Ще поемем на север, за да сразим Кяртан — рече Гутред.
— И Елфрик — настоях аз.
— Разбира се — кимна кралят.
— Каква плячка можем да вземем от Кяртан? — попита Улф.
— Огромна — отвърнах, сещайки се за разказите на Текил. Предпочетох да премълча за свирепите кучета, пазещи златото и среброто. — Той е червив от пари.
— Е, тогава е време да наточим мечовете.
— А Елфрик е още по-богат — добавих, макар да нямах идея дали наистина е така.
Но наистина вярвах, че можем да завладеем Бебанбург. Той още не бе превземан от враг, но това не означаваше, че е недостъпен. Всичко опираше до Ивар. Победяхме ли него, Гутред щеше да стане най-могъщият човек в Нортумбрия. А Гутред бе мой приятел и аз разчитах, че ще ми помогне не само да си разчистя сметките с Кяртан и да отмъстя за Рагнар-старши, но и да си върна своите земи и крепостта край морето. Това бяха мечтите ми в онова лято. Смятах, че ме чака розово бъдеще, стига само да осигуря кралството на Гутред, но бях забравил за зложелателството на трите предачки, седящи в корените на света.
Отец Уилибалд искаше да се върне в Уесекс и аз не го винях. Той беше западносаксонец по рождение и Нортумбрия не му понасяше. Помня как веднъж ядяхме задушено кравешко виме и аз си облизвах пръстите, повтаряйки, че не съм хапвал така добре от дете, а той седеше позеленял и не можеше да преглътне дори късче. Тогава му се подигравах, че е мекушав южняк, а Ситрик, който ми беше прислужник, му донесе хляб и сирене. С Хилд си разделихме порцията му — тя също беше южнячка, но не придиряше толкова. Същата вечер, докато се мръщеше на гозбата, Уилибалд ни сподели, че иска да се върне при Алфред.